Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Те не могат да направят нищо. Не ги ща.

И младият мъж демонстративно не послуша баща си.

Джора’х пое дълбоко дъх и каза това, което смяташе за най-разумно:

— Тор’х, ти показа голяма смелост и достойнство по време на атаката на Хирилка. Можеше да избягаш с първата спасителна совалка, но се върна да спасиш чичо си. Ти заслужи уважението ми.

— Това не ми донесе нищо добро.

Изражението на младежа показваше огорчение.

— Може би ти донесе повече, отколкото предполагаш. — Джора’х постави ръка върху рамото на сина си в знак на подкрепа. — Остани при него, Тор’х. Дори да е в подтизмен сън, сигурен съм, че усеща присъствието ти. Дай му своята сила с надеждата, че ще му е достатъчна. — Погледна медиците и им нареди: — Продължавайте работата си. Направете всичко възможно, за да помогнете на брат ми.

— Вече сме на границата на способностите си, престолонаследнико — обясни главният лекар. — Боя се, че е отишъл много, много далеч навътре в съзнанието си. Никакво лекарство не може да го излекува. Можем да се грижим само за тялото му.

Тор’х ги изгледа с пламнал поглед, изкривил устни от отвращение, и се наведе още по-ниско над губернатора. Мъчително страдание се изписа върху лицето му. Когато баща му си тръгна, Тор’х дори не вдигна очи.

Хидрогите кръстосваха над Буунов брод и оставиха под себе си замръзнала и опустошена земя, прорязана от изпепелени пространства.

Последните евакуационни кораби излитаха от набързо опразнените селища по крайбрежието. Ескортиращите кораби, мантите и огромният дреднаут се оттегляха като преяли албатроси само на крачка пред бойните кълба.

Съдовете на ЗВС бяха претъпкани до пръсване с оцелели. Бегълците се бяха струпали или по палубите, или се притискаха из товарните хангари. Обемистите продоволствия и излишното снаряжение бяха изхвърлени, за да се освободи повече място.

Роб Бриндъл летеше със своята ремора сред ескадрилата, която командваше, близо до натоварените с пътници кораби — обикаляше над десетките изкуствени острови, проснали се върху водната повърхност.

Тактическа защитна пяна! Той поклати глава и си обеща да почерпи Тасия с едно питие — няколко питиета, — когато стигнат до следващия космодрум и останат в принудително бездействие. Винаги му бе повтаряла, че скитниците имат дарба да използват необичайни ресурси и техники, за да оцеляват и при най-тежките обстоятелства.

И все пак това можеше да се окаже само временно помилване. Стигнеха ли до брега, хидрогите щяха да са приключили с опустошаването на черните борове. Тогава беззащитните салове, натоварени с десетки хиляди колонисти, можеха да се окажат привлекателна цел. И бойните кълба можеха да изтребят всички жители на Буунов брод за секунди. Ако решаха да го направят…

Бриндъл включи честотата на обединената ескадрила ремори.

— Образувайте защитна линия. Искам петнайсет отделни флангови формации, пръснати в дъга, за да блокираме хидрогите.

Изтребителите се подредиха на различни височини и започнаха да маневрират в соления въздух. Бойните кълба можеха да взривят фронта им, както клечка кибрит запалва напоен с газ парцал, но никой от пилотите не възрази. Трябваше да окажат последна съпротива.

Над водата под тях тълпи безпомощни, треперещи хора се притискаха върху гъбестата пяна, която ги отнасяше по течението. Зад тях „Юпитер“ и шестте оцелели манти също набираха височина с готови за стрелба язери и кинетични оръжия. Чакаха хидрогите да предприемат първата открита атака… с надеждата това да не се случи. Досега врагът почти не обръщаше внимание на евакуационните действия, на корабите на ЗВС и на напуснатите селища.

— Никой да не отстъпва — заповяда адмирал Уилис със спокоен и вдъхващ увереност глас.

— Лесно е да се каже — измърмори Бриндъл, след като провери, че микрофонът му е изключен.

Единствената неизвестност бе кой ще е първата жертва.

— Погледнете! — обади се един от пилотите.

Четирите бойни кълба се извисиха над брега, като продължаваха да пръскат ледени вълни, да опустошават всеки квадратен метър гъста гора и да срутват наблюдателни кули, празни жилищни сгради и промишлени постройки. После изоставиха сушата и полетяха над водата с насочени напред вледеняващи оръжия, сякаш не забелязваха, че под тях вече няма никакви гори.

Бриндъл усети почти физически ужасеното изтръпване на струпаните върху саловете бегълци, забелязали връхлитащите хидроги.