Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Претъпканият крайцер се заклатушка като пияна земна пчела, докато набираше скорост и височина, като едва смогваше да остане извън обсега на разрушенията и обреченото селище.

Натъпкани като сардели в мантата, бегълците не откъсваха погледи от мониторите — гледаха как хидрогите съсипват техните домове, процъфтяващите доскоро дървообработващи работилници, магазините, складовете. Всичко.

Ледените залпове се спуснаха върху езерото. Надигнаха се огромни вълни и замръзнаха неподвижни във въздуха. Земната влага се втвърдяваше в гейзери от пара. Дърветата клюмваха и рухваха. Сгради и конструкции се срутваха за секунди.

Селище Д бе само първото. На тактическите карти имаше много други — точно по посоката на опустошението. Експедиционният флот полагаше главоломни усилия да спаси колкото е възможно повече хора.

— Под нас избухнаха размирици — викна Фицпатрик от селище Ж. — Ако качим още хора, няма да мога да излетя!

Тасия се спусна към източното крайбрежие на студения сив океан. Цялата ескадрила ремори на подполковник Роб Бриндъл летеше като ескорт от двете й страни. Той се обади:

— Командващ, да нападна ли с ескадрилата бойните кълба, или да помогна при евакуирането на други селища?

Тасия отхвърли и двете възможности.

— Със сигурност не можем да поемем повече пътници, а и не разполагаме с безопасно място, където да оставим тези, които натоварихме.

Дори си помисли дали всяка ремора не би могла да поеме по един-двама колонисти в тесните си каюти.

Гласът на адмирал Уилис прозвуча по отворения канал:

— „Юпитер“ е абсолютно пълен. Не можем да качим и един хамстер повече.

Ширналият се отпред океан не предлагаше никакъв подслон и Тасия не можеше да направи нищо, освен да продължава да се отдалечава от врага.

— Адмирал Уилис — каза тя. — Бихме могли да евакуираме още едно-две селища, стига да имаше къде да разтоварим тези бегълци.

— Ако откриеш безопасно кътче някъде върху планетата, Тамблин, обади ми се. Всички искаме да отидем там.

Тасия прехапа устни, докато наблюдаваше как хидрогите продължават да унищожават гъстите иглолистни гори. До този момент врагът помиташе континента с неспирна вълна, като заобикаляше големите вътрешни морета и гигантските езера и се съсредоточаваше единствено над горите.

В момента Пътеводната й звезда не бе особено ярка, но трябваше да опита, въпреки всичко.

— Адмирал Уилис, според тактическите данни противникът, изглежда, е заинтересуван най-вече от горските площи. Доколкото мога да преценя, заобикалят най-големите водни зони. Вероятно бихме могли да отведем бегълците навътре в морето. Хидрогите може да не ни последват.

— Прекалено много необосновани предположения, Тамблин.

— Госпожо, или залагаме на необосновани предположения и стискаме палци, или изоставяме другите колонисти на явна смърт. Това са ни възможностите и няма защо да го крием.

Уилис бе достатъчно объркана, така че й отговори:

— И какво предлагаш да направим с тях, когато излезем в открито море? Просто да ги топнем вътре с надеждата, че ще се разхождат по водата, докато ги качим пак?

Гърлото на Тасия пресъхна — толкова абсурдно предложение й бе хрумнало.

— Всеки кораб на ЗВС носи значителни количества тактическа защитна пяна. Втечненият полимер моментално се втвърдява при допир с вода. Ако го разпръснем върху вълните, можем да създадем обширни платформи. Можем да ги използваме като временни подслони, подобно на огромните айсберги или животоспасителните резервати.

— Ей на това му се вика налудничава идея… — изцвили Фицпатрик.

Уилис го прекъсна с рязък кикот:

— Но дяволски находчива. Дали ще се получи?

— Можем да се отдалечим на десетина клика от брега и да започнем да изливаме пяна, за която хората да могат да се държат. Ще разтоваря моите бегълци и ще освободя палубите. И ще се върна да натоваря нови бегълци. Всички останали кораби могат да направят същото, адмирале.

— Ще е голяма бъркотия, но може би е единственият шанс за другите колонисти да оцелеят — отвърна Уилис. — Действай, Тамблин.

Щом Тасия полетя ниско над водната повърхност, Роб Бриндъл се обади по вътрешния канал:

— Трябваше да си държиш устата затворена.

— Кажи го на всички, които ще спасим.

Единствената й надежда беше интуицията й да не я е подвела. Идеята действително беше идиотска.

Спусна мантата ниско до спокойното плитко море и с отекващ глас, превъзмогващ врявата на бегълците, обясни какво предстои да направят.