Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Твърде много опасности има в космоса, генерале — подхвърли командващ Патрик Фицпатрик. — Хидроги, астероиди, радиационни урагани. Корабите лесно изчезват безследно.

След завръщането си от Ирека той временно беше прехвърлен под прякото командване на Ланиан в марсианската щабквартира на ЗВС. Поради политическото влияние на семейството на Фицпатрик генералът бе взел решение да подготви хлапето за по-висока длъжност по възможност по-близо до дома.

— Сигурен съм, че пилотите знаят всичко за опасностите в космоса. Не можем да си губим времето да ги търсим, макар да ми се иска да докопам някого за врата и да дам пример на всички. — Ланиан отмести документите встрани, изключи екраните и се надигна. — Чувствам се като евнух във военна униформа. Не разполагаме с никакви оръжия срещу хидрогите, а Ханзата е бабичка, която едва диша. За пет години нямаме никакъв напредък.

Той удари с месестия си юмрук по бюрото.

Макар да му съчувстваше, Фицпатрик не отговори нищо. Като разчиташе на синята си кръв, момчето се надяваше да се изкачи по военната стълбица с няколко побутвания с лакът и бележчици, адресирани до подходящите командващи офицери. Нямаше никакво съмнение, че напредва по-бързо, отколкото позволяваха уменията му, но се справяше с предизвикателствата сравнително добре. По време на война дори на най-богатите и привилегировани кандидат-офицери не се възлагаха безсмислени задачи. Фицпатрик искаше фотосите му да се появят в публичното пространство, изправен в целия си висок ръст в красивата си униформа, за да даде възможност на семейството си да извлече политически изгоди от храбростта на сина, „ярък пример за гражданска отговорност във времена на криза“. Генералът също можеше да се възползва от това, стига Фицпатрик да не направеше някаква глупост.

— Всъщност имам едно предложение, сър.

— Ако можеш да ми кажеш как да спечелим тази война, командващ, ще те предложа за поста бригаден командир.

Фицпатрик се усмихна под мустак.

— Може би няма да спечелим войната, генерале, но предложението ми може да понамали тревогите ви. Защо сам не поемете командването на един от разузнавателните флотове? Излезте за един месец и дръжте очите си отворени. Мотивирайте се с това, че искате да направите непосредствено разузнаване какво точно става. — Усмивката му се разшири. — Ханзата може да оповести, че сигурността на нейните граждани е от такава огромна важност, че самият генерал на ЗВС се заема с проблемите по сигурността и с преценка на заплахата от врага.

— Добър политически ход — отвърна Ланиан.

Фицпатрик посочи отрупаното с документи бюро.

— Това не е за вас, сър. Оставете бюрократичните задължения на адмирал Стромо. Той не става за действащ офицер след поражението на Юпитер.

— Не проявявай неуважение към по-висшите офицери, командващ.

Младият мъж понижи глас, но очевидно не бе свикнал да бъде подчинен на някого.

— Сами сме в кабинета ви, генерале, а и отлично знаете, че казвам самата истина.

— Така е, по дяволите.

Ланиан погледна с ненавист документите, които чакаха подписа му. Не бе вземал важно решение вече от половин година. Щеше да е истинско удоволствие да остави всичко това на „домашаря“ Стромо.

— Добре, ще се възползвам от съвета ти, Фицпатрик. Уреди да поема командването на следващата разузнавателна група, която предстои да отлети.

— В квадрант три, сър.

— Идеално. Ще оставя на адмирала целия този боклук. — Той се усмихна навъсено. — Може би така ще го лиша от възможността да кръшка.

След двуседмични разузнавателни полети около системите в квадрант три генерал Ланиан разбра, че не се чувства по-добре, кръстосвайки празното пространство, без да прави нищо, отколкото да седи зад бюрото си на Марс, пак без да прави нищо.

Дефицитът на екти бе ограничил космическия трафик до възможния минимум и разузнавателният флот не срещаше никакви ханзейски или илдирийски кораби. Сега, на мостика на дреднаута, Ланиан въздъхна дълбоко.

— Все едно че Спиралният ръкав е закрил сезона.

Застаналият до него Фицпатрик кимна.

— Обичайната търговия е почти замряла. Колониите са оставени без гащи на студения вятър.

Наскоро Ланиан бе чул някакво предложение за построяване на нови заселнически кораби, огромни тромави съдове, използващи конвенционални горива, макар че прелитането им от колония до колония би отнело цял век. На него това му намирисваше на отчаяние, с което все още не искаше да се примири. Примиряването с подобна безизходност би означавало приемането на факта, че този конфликт никога няма да бъде спечелен и че хората — или илдирийците — никога вече няма да прекосяват светкавично Спиралния ръкав. Самата мисъл за това бе непоносима, отказ от идеята за прогрес и изследователска дейност.