Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Тасия Тамблин проследи репортажите, без да се изненада от преувеличените цифри. Скромните колонисти бяха имали съвсем малко космическо гориво, но генерал Ланиан се нуждаеше от оправдание за обсадата.

Дезинформацията я възмути, защото знаеше, че е абсолютна лъжа. Щетите бяха излишни. Но такава си беше Голямата гъска в края на краищата…

Щом се прибра в казармата, нейното компи ЕА й помогна да разопакова багажа си. Дребният робот, на половината на височината на Тасия, се суетеше около нея — изпълняваше предварително програмираните си задължения и същевременно правеше компания на господарката си.

На водните мини на Плумас Тасия и ЕА често намираха местенца да се забавляват в дълбоките пещери под ледените пластове. Тасия се запита дали изобщо някога ще се върне вкъщи. Срокът на службата й в ЗВС бе изтекъл, но бе получила задължително удължение заради войната с хидрогите. ЗВС не можеха да си позволят да освободят обучен състав, след като наивните надежди за бърза победа бяха помръкнали. Бойните редици щяха да стопят като сняг, ако новонаетите войници осъзнаеха, че военната кариера не е само героично забавление.

— Добре ли прекара на Ирека, Тасия? — попита ЕА, докато подреждаше наблъсканите в безпорядък дрехи на господарката си.

— Не, ЕА.

— Съжалявам, Тасия.

Иреканците й бяха напомнили за скитническите кланове — независим народ, издигнал домовете си без помощта на Ханзата.

— Мислех, че Гъската има зъб само на скитниците, но на Ирека разбрах, че са точно толкова безпардонни и към собствените си колонисти.

— Може би Ханзейският съюз не харесва онези, които отказват да се подчинят.

Тя стисна устни.

— Мисля, че имаш право, ЕА.

— Благодаря, Тасия.

В столовата както обикновено двамата с Боб седнаха заедно. Избягваха да признаят, че са двойка, макар всички в дивизията да знаеха за отношенията им и възпитано да се преструваха, че не забелязват. Тъмнокожият млад мъж седна срещу нея и заговори за разнообразните маневри, които възнамерявал да извърши — избягваше да обсъжда обсадата, понеже знаеше, че тази тема притеснява Тасия.

Тя взе кафе за двамата, а той табли с консервирано говеждо с подправки. Преди Тасия да опита яденето, върху стените-екрани на столовата се появи изображението на крал Питър, който похвали обсадните въоръжени сили, „възстановили жизнено необходимото екти на Ханзейския съюз“. Кралят отправи и строго, макар и някак вяло предупреждение към останалите колонии, сякаш четеше предварително написан текст: „Всички представители на човешката раса трябва да се обединят, за да успеем в тази битка. Колониите не бива да мислят единствено за себе си, а за нуждите на цялото човечество“.

— Бриндъл — измърмори Тасия, — с толкова много космическо гориво, което домъкнахме, всички ще си направят отлична реклама.

Той свъси вежди при саркастичното й подмятане.

— Всички колонии получиха една и съща ограничителна заповед, Тасия. Не се правехме на велики и не търсехме да си го изкараме на някого. Можехме ли да позволим на иреканците да вирят нос пред нас?

Очите й блеснаха.

— Но всяка колония има различни ресурси. Не всички могат да оцелеят при едни и същи сурови мерки. Ако една колония е останала с минимални средства, тя не може да си позволи да ги намалява. Това е тъпо.

Сръбна от горчивото кафе и загледа финала на краткото изявление на крал Питър. Спомни си безнадеждността на лицето на великата губернаторка.

— Скитниците се поддържат и си помагат в тежки времена.

— Винаги има и друга гледна точка. — Роб постави ръка върху нейната, за да й каже какво мисли. — Изглежда, схващаш нещата единствено от гледната точка на скитниците. Не искам да спорим. Аз също съжалявам за иреканците.

— Но не можеш да направиш нищо — отвърна тя.

— Ти също.

Тасия знаеше, че е прав. Върна се в квартирата и си направи дълъг масаж с хладен сюнгер. Искаше й се да се надява следващия път да й възложат акция срещу истински враг.

Честите доклади за кръстосващи хидроги силно безпокояха земните въоръжени сили. От командната база на Марс генерал Ланиан разпрати допълнителни патрули във всички десет квадранта, макар никой да не вярваше, че дори отлично въоръжените разузнавателни флоти могат да се защитят от директна атака на бойни кълба.

Генералът не можеше да си намери място. В момента преглеждаше докладите на разузнавателните екипи — те постоянно му напомняха за нарастващия списък от повикани на задължителна военна служба пилоти, които просто „изчезваха“ по време на изпълнение на акциите. Беше убеден, че всички до един са дезертьори, страхливци… отрепки.