Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Във война сме, капитане — отсече иронично Ланиан. — Хора загиват по всевъзможни причини.

Фицпатрик зашепна тихо и неприятно предупреждение в ухото на генерала:

— Тези бродяги може да приложат репресалии за този акт, генерале. Ами ако ни отрежат изцяло? Вече не доставят кой знае колко екти, но са единствените ни доставчици.

— Имаш право, командващ. Оповестяването на този инцидент може да създаде неприятности.

— От друга страна, всичко това не се е случило, ако Камаров никога не съобщи на други бездомници. Вашите заповеди, генерале?

Ланиан се отпусна в стола си. Знаеше, че има само едно решение, с което обаче би стигнал твърде далеч. Погледна Фицпатрик, ревностния млад офицер, готов да поеме отговорност… а ако се наложи, и вината. И реши да запази ръцете си чисти.

Изправи се и каза:

— Ще отида да си почина. Командващ Фицпатрик, предоставям ви временно командването… и предполагам, че знаете какво трябва да свършите. Както вече обсъдихме, космосът гъмжи от всевъзможни опасности.

— Да, сър!

Ланиан напусна командния мостик. По-късно щеше да се обърне с подходящо изявление към екипажа.

Фицпатрик дори не изчака генерала да стигне до покоите си и издаде заповед дреднаутът да открие огън срещу товарния кораб на скитниците.

В най-отдалечените ъгълчетата на системата Оскивъл високо над планетните орбити слънчевата светлина бе незначително по-ярка от блещукането на далечните звезди. Скитническите добивни екипи бяха струпали отражатели, слънчеви огледала и кондензатори, а така също и ядрени пещи. Ледените планини и отпадъчният чакъл от кондензацията на слънчевата система отразяваха светлините на подстанциите.

Дел Келъм обикаляше с малък транспортен кораб впечатляващите пръстеновидни корабостроителници заедно с Ческа. Не спираше да говори, горд с дръзкия експлоатационен процес, който бе конструирал в отдалечената кометна ареола.

— Конструирахме тези чудовищни реакторни пещи върху пръстените на Оскивъл и ги изстреляхме над еклиптиката. Избрахме стабилно гравитационно място за капан на кометите. Витлови двигатели ги отклоняват от орбитите им и ги изтеглят тук за преработка.

— Играеш си на билярд със замръзналите планини — подхвърли Ческа.

Келъм се засмя, докато преодоляваше една дифузна вихрушка от снежни частици.

— Обикновено не обръщаме внимание на кометни чипове с незначителни размери на планина!

Производственият парк бе отрупан с малки кораби и гигантски фабрики. Работници зареждаха с взрив по-едрите комети, за да ги разбият на удобни парчета, които обвиваха в самоподгряваща облицовка, която трансформираше леда до съставните му газове. Помпи изсмукваха парата.

— Виждаш ли? За какво са ти небесни мини? — възкликна Дел Келъм с показен оптимизъм. — Това не е само експеримент. Наистина върши работа.

— Ти без съмнение потвърди очакванията ми, Дел, но не ми рисувай прекалено розова картина — укроти го Ческа. — Видях цифрите. Далеч сме от нужната ефективност.

— По дяволите, нямаме никакъв избор. Всеки вожд на клан, който не вижда по-далеч от носа си, трябва да се изстреля без защитна лицева маска в открития космос. — Той поклати глава. — С усъвършенстваните ектиреактори можем да посрещнем минималните си нужди. Дори може да остане излишък, който да продадем на Голямата гъска. Инак ще си помислят, че ги мамим.

Ческа го погледна.

— Те винаги смятат, че ги мамим. Мозъците им не могат да работят по друг начин.

Макар открай време да бяха изгнаници, скитниците бяха успели да си намерят значителна ниша за снабдяване с екти. Тя се страхуваше, че ако останат без този ресурс, отчаяните скитници ще трябва да се завърнат в по-голямата общност на Ханзата. Щеше да се наложи да подпишат Хартата и да се подчинят на едно управление, срещу което винаги бяха воювали.

Или отчаяната Ханза щеше да ги подложи на гонения.

Ческа не обичаше да избира между оцеляването и свободата.

Но не знаеше към кого да се обърне за подкрепа. Кой друг бе в подобно положение? Много години скитниците бяха работили за илдирийците върху наети небесни мини, но накрая бяха извоювали независимостта си. Ако престанеха да доставят екти, магът-император нямаше да има никаква нужда от тях. На срещи на клановете бяха обсъждали възможността за съюзяване с по-слаби отдалечени ханзейски колонии или с Терок.

Ческа живееше с болезненото усещане за потискаща отговорност, но не можеше да изисква от скитническите инженери и изобретатели да работят по-усилено — вече бяха достигнали границата на крайно изтощение.