Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

„Как би могло това момче да стане някога маг-император? Както и аз самият всъщност?“

Губернаторът на Хирилка ги помъкна по дълги часове представления и безкрайни приеми, където бяха обслужвани от очарователни жени от екзотични раси, които мятаха прелъстителни погледи към Джора’х. Имената им бяха добавени към съставения от Руса’х списък и престолонаследникът знаеше, че ще се наложи да обслужи някои от тях.

Трима хрисими философи в свещенически одежди очакваха с готовност да заразказват за Извора на светлината и да разтълкуват знаците на тизма. Кротките им изражения подсказваха, че отдавна никой в Хирилка не е имал проблеми.

„Само ако знаеха какво предстои на Империята.“

Палатът беше с високи колони и открити вътрешни дворове с градини, пълни с огромни червени цветя. Умереният климат не налагаше необходимостта от покрити пространства, а прогонващите дъждовете полета пазеха от дъжда при лошо време. Всъщност палатът напомняше древен храм, обрасъл с храсти.

Поради някакъв странен ботанически каприз на Хирилка нямаше високостволи дървета, а предимно нискостеблена и пълзяща растителност, която покриваше неравния терен. Висящите градини на Хирилка се смятаха за едно от чудесата на Империята — провиснали по стръмни канари оплетени масиви с огромни цветове сред влажната мъгла на водопадите. Четирикрили птички се хранеха с плодчетата им и кацаха на зиналите като фуния на тромпет цветове.

Джора’х се бе изтегнал в банкетния вътрешен двор и вдъхваше упоителните ухания на растенията и вкусните кулинарни аромати. От време на време се намръщваше, но се стараеше никой да не забележи потиснатото му настроение. Щом синкавобялото слънце залезе, а оранжевото изгря, адар Кори’нх направи демонстрация с изтребителите и два бойни лайнера. За подсилване на празничната пищност запалиха цялото оформено в геометрични фигури осветление на земята.

Джора’х използва момента, за да отведе Тор’х настрана, но младият мъж се възпротиви:

— Искам да видя въздушното шоу, татко.

— Виждал си го вече. Трябва да поговорим насаме, за да ти обясня защо съм дошъл.

— Вече знам. Искаш да напусна Хирилка и да дойда да живея в Призматичния палат.

— Да, но не знаеш защо.

Джора’х седна на една гладка пейка в рамкирана с цветя ниша, но Тор’х не се приближи, неспособен да застане на едно място от нервно напрежение.

— Но на мен ми харесва на Хирилка, татко. Искам да остана. С губернатора се разбираме много добре.

— Обстоятелствата се промениха. Вече няма такава възможност и аз не мога да не те взема със себе си.

— Разбира се, че можеш. — Тор’х се завъртя рязко и съвършено подредената му прическа се разлюля. Изражението на младия мъж беше като на хищник. — Ти си престолонаследникът. Можеш да имаш всичко, което пожелаеш. Трябва само да наредиш.

Джора’х отвърна унило:

— Наскоро разбрах, че понякога възможностите ми са точно толкова ограничени, колкото на най-бедните слуги.

Тор’х сплете пръсти, след това разпери широко ръце, сякаш искаше да улови и да изяде нещо. Изглежда, щеше да продължи да спори, но баща му не му даде възможност:

— Магът-император умира, Тор’х. Много скоро ще заема мястото му — и престолонаследникът ще си ти.

Тор’х замръзна и го погледна с широко отворени очи.

— Не още. Не съм готов.

— Аз също. Но хидрогите са навсякъде и империята е заплашена — никой вече не може да си позволи да живее безгрижно. Години наред се ползваш от привилегиите на произхода си. Време е да поемеш отговорностите си.

Тор’х отвърна рязко:

— А ако не искам?

— Тогава ще те убия със собствените си ръце. — Гневният отговор изскочи от устата на Джора’х, преди да успее да се овладее. — И ще издигна брат ти Зан’нх, нищо че не е от чист благороднически произход. Империята не може да си позволи глупав престолонаследник като теб.

Тор’х го изгледа ужасено, но Джора’х не можеше да се откаже от думите си. И добави с помирителен тон:

— Трябва да престанем да мислим за себе си — и двамата.

Когато се завърна на главната база на ЗВС на Марс, обсадният флот на адмирал Уилис бе посрещнат с пълни военни почести и ескорт от ремори. Всички бяха замаяни от успеха — необичайно чувство след многото неуспехи срещу хидрогите.

Войниците изпратиха възторжени поздравления до своите семейства и любими. Докато танкерите разтоварваха ектипродоволствията, конфискувани от упоритите ирекански колонисти, земните медии излъчиха отделни интервюта — „иреканският бунт“ бил потушен с незначителни загуби.