Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Вие изключително добре познавате планетите, госпожо Кет. Твърде малко хора изобщо са чували за нея.

И той й разказа за експедицията на двамата Коликос и за изчезването им.

— Предполагам, че това е за предпочитане, отколкото да седя на някакъв космодрум и да чакам някой да ме покани на среща — подхвърли тя със самокритична усмивка. — Ще ми трябват достатъчно ектиприпаси и ще закарам вашия шпионин навсякъде, където е необходимо.

Това беше само първото условие. След като Базил й бе разяснил неофициалните подробности на задачата, тя го държеше в ръцете си.

Рлинда го изненада с неочаквано агресивните си изисквания. Ако председателят бе очаквал тя да припадне от радост и да приеме първото му предложение, явно бе допуснал грешка. Завърза се трудна сделка. Тя го притисна още повече. Имаше точна преценка за него и по пламъчетата в очичките му си даде сметка, че пазарлъкът му доставя удоволствие.

Успя да се договори за значителна сума и пълна доставка екти. Накрая, за да закръглят сделката, му продаде половината от товара с луксозни стоки на „Любопитство“, които, предположи тя, щяха да си разделят. В края на краищата сделката се оказа твърде изгодна за нея.

Но най-важното беше, че щеше да може да стигне до Крена и да се увери, че с БиБоб всичко е наред.

Рлинда Кет имаше чувството, че са й пораснали крила. Почти бе забравила огромната наслада от реенето сред планетните системи. Отвратителната несправедливост на стореното от хидрогите по отношение на човешките въжделения, на развитието на цивилизацията, на простата радост да се носиш из Спиралния ръкав, възбуждаше желанието й да се изхрачи срещу първото бойно кълбо, което зърне.

Несъмнено кликиският факел на Ансиър беше огромна, глупава грешка и тя съжаляваше за понесените от хидрогите поражения… но това наистина бе нещастен случай, който и старият крал Фредерик, и Ханзата, и всички останали бяха положили усилия да компенсират. Хидрогите не приемаха абсолютно нищо. Проклети извънземни вагабонти.

Наоколо висяха няколко ярки слънца — места, които никога не бе посещавала, имена, които бе виждала само по звездните карти. Крена се намираше сред изоставените от империята Илдира далечни мъглявини, граничещи с Ханзейския съюз. Системата представляваше група тела около незабележима изпъстрена със слънчеви петна оранжева звезда, която къпеше обитаваната колониална планета в меко сияние.

Замисли се за Брансън Робъртс — припомняше си добрите времена с преувеличена нежност, удобно забравила споровете по време на бурния им брак. Определено искаше да го види и бе подготвена за срещата: трюмът на „Любопитство“ бе пълен с лекарства и значителни запаси за дълъг престой на Рейндик Ко. След приключването на задачата вероятно щеше да остане в списъка за специални поръчки на председателя. След годините на оскъдица и загубата на клиенти нещата като че ли най-после потръгваха.

Но ето че хидрогите отново прекъснаха ликуването й.

Докато се прехвърляше в орбита за доближаване към границата на системата Крена, сензорите й засякоха внезапно изникнали в близост огромни кораби. Екраните полудяха и тя включи всички системи за извънредни случаи. Петте гигантски чуждоземни сфери свистяха през пространството, решени да я унищожат.

Рлинда моментално изключи всички двигатели на „Любопитство“. Заобиколен от студената чернота, корабът се завъртя без стабилизатори, оставяйки слаб, но безпогрешен сигнал — ако обитаващите ядрата извънземни решат да я потърсят.

— Какво търсите тук, по дяволите?

Припомни си данните от звездните карти на Ханзата и почна да ги сверява с онова, което отдавна знаеше. В системата Крена изобщо нямаше газов гигант. „Тук не би трябвало да има никакви хидроги!“

Изпусна изгорелите газове, за да промени посоката и да се измъкне от системата, надявайки се, че извънземните не са я забелязали.

Не си спомняше да е чувала за нападения на хидроги над индивидуални човешки космически съдове и нямаше особено желание да стане първата статистическа жертва. Доскоро Рлинда имаше намерение „да свети маслото“ на врага, но сега, когато имаше такава възможност, това не й се струваше най-разумната постъпка.

Корабът й бе увиснал беззащитен в откритото пространство.

— Не става дума за мен — промълви тя, сякаш изричаше молитва. — Нищо друго наоколо, освен нас, астероидите.

Околното пространство бе заплашително пусто, ако не се брояха шепата прашинки, зад които едва ли можеше да се скрие.