Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Небесната мина е изоставена и се руши вече повече от цяло столетие. Но е в по-добро състояние, отколкото предполагах. Конструктивната изграденост е почти осемдесет процента. Някои по-неустойчиви материали са се разпаднали — прозорци, изолатори на врати и прочие, — но в повечето зони площадките са достатъчно солидни.

Небесната мина приличаше на реещ се из пространството призрачен град от разрушени сгради и промишлени съоръжения. Около конструкциите се извиваха сиви влажни мъгли, напомнящи фантастични дракони. Поради отдалечеността на Дайм от централната звезда най-силната дневна светлина не бе по-ярка от сумрак.

— Въпреки това, адаре — продължи Зан’нх, — не вярвам много илдирийци да се съгласят да живеят тук.

— Това ще го реши магът-император, след като предадем доклада — отвърна Кори’нх. — Ако той сметне за оправдано възстановяването на ектидобива, ще се намерят много доброволци.

„Стига да не съм аз.“

Кори’нх бе войскови офицер, смесица между войник и благородник като младия Зан’нх. Всяка молекула на неговата ДНК го бе програмирала да бъде командир. Други илдирийци имаха други наклонности и умения и всеки следваше собствената си душевна нишка от тизма на мага-император. Облачните миньори обичаха задълженията си, макар че след пристигането на скитниците миньорското съсловие бе намаляло, тъй като не бе така необходимо на Империята. Може би сега отново щяха да станат необходими.

Патрулният кораб кацна с глух удар върху корозиралите деформирани плочи на главната площадка. Бяха попаднали над комуналните съоръжения, където някога бяха живели и работели тълпи илдирийци. Много по-малкото на брой скитници сигурно се бяха губили из огромната небесна мина на Дайм.

Усещането за колосалната пустош и отсъствието на хора притесняваше Кори’нх. Дори сега, седнал до Зан’нх, той се чувстваше твърде самотен и изоставен. Макар да знаеше, че корабите от септата се носят в орбита над главите им, те му се струваха прекалено далеч. Паниката драскаше като остър нокът по нервите му и Кори’нх знаеше, че ще се почувства отново цялостен едва когато се върнат на главния боен лайнер сред хилядния екипаж.

— Атмосферните компресорни полета все още функционират около жилищния комплекс — обади се Зан’нх, — но с много намален капацитет. Левитационните двигатели поддържат височината — ще работят още хиляда години, — но няма да ни посрещнат с гореща супа. Няма кой.

— Няма да останем толкова време, че да ядем тук. Да си свършим работата и да се махаме.

Нагласиха дихателниците и навлякоха изолиращите комбинезони — температурата на високо облачните площадки беше много по-ниска от оптималната. Талът се поколеба дали да предостави на командира си възможността да стъпи пръв на историческата реликва, или да поеме като младши офицер водачеството, за да посрещне всяка евентуална опасност. Двамата пристъпиха заедно навън, притиснати един към друг за опора срещу вятъра, който бучеше сред извисяващите се сондажни кули и пусти конструкции. Всичко изглеждаше мъртво, самотно и вкочанено.

Някога дейностите по добива вероятно бяха сгрявали това място. Свистящите изгорели газове, буботещите ектираектори и съскащите всмукателни помпи бяха оживявали града, поглъщайки цели облаци, за да ги филтрират през високоенергийните катализатори и да превърнат водорода в редкия алотроп екти. А сега Кори’нх чуваше единствено слабите стонове на корозиралите конструкции, които се слягаха и рушаха.

Зан’нх закрачи напред със скенер да проверява за напукани писти и да измерва нивото на ръжда и износеност. Стигна до една стръмна метална стълба, която се спускаше към ектиреакторите — основната им цел.

Заслизаха по стъпалата и едно от тях се строши под левия крак на Зан’нх, но той се хвана за перилото. Едно метално парче издрънча надолу, отскочи, задържа се и накрая се изтърколи от изкорубената площадка и пропадна в безбрежната облачна бездна.

За миг се мерна някакво блестящо черно многокрако създание и се мушна в тъмна пролука между плочите. Кори’нх се извърна при изпърхването на криле зад гърба си, но не видя нищо. Взираше се в сенките се и питаше дали не му се счуват прекалено много шумове сред нестабилните отломки. Скитниците бяха прочути с отглеждането на ненужни същества — може би бяха оставили някои от тях.

Магът-император искаше да обмисли възстановяването на операциите с надеждата, че може да се измъкне благодарение на възобновения добив на екти. И че хидрогите няма да забележат. Кори’нх би изпълнил заповедите на своя повелител… но с цялото си същество усещаше, че опасността е прекалено голяма.