Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Но корабите на хидрогите не обърнаха никакво внимание на „Любопитство“.

Петте бойни кълба приближиха звездата Крена като пчели кошер. Закръжиха и запикираха, изследваха изпъстрената с петна фотосфера, прелитаха сред извиващите се пламъци като деца, които тичат под дъжда. Рлинда остана безмълвна сред хладната тишина часове наред с настръхнала от нервното напрежение и лепнеща от пот кожа. Петте извънземни сфери продължаваха да кръжат около слънцето.

Накрая, без никаква ясна причина, покритите с бодли кораби на хидрогите се събраха и отлетяха от системата.

— Имах късмет, че се отървах — измърмори тя.

Включи с разтреперани ръце двигателите и се насочи към Крена. Вероятността да се зарази беше за предпочитане пред възможността да остане да виси неподвижно в пространството.

Адар Кори’нх знаеше, че рискът да замине на пряка мисия на газов гигант е безразсъден, но искаше сам да види останките от небесната мина на Дайм.

Магът-император му бе наредил да проучи възможността за реактивиране на изоставените илдирийски съоръжения. След катастрофата със скитниците преди сто осемдесет и три терански стандартни години там не бе извършван добив на екти. След изпъстреното й с разнообразни събития минало мината бе изоставена и от хората, и от илдирийците.

Вероятно и от хидрогите — поне се надяваше да е така.

Първоначално три огромни илдирийски небесни мини бяха кръстосвали из небесата на Дайм, първите ектисепаратори, превърнати в бегълци от човешкия заселнически кораб „Канака“. При една ужасна злополука един от тези три дрейфуващи града бе потънал в бездната. Всички членове на екипа бяха изчезнали, освен един-единствен оцелял, който бръщолевеше за странни демони в дълбините под огромно налягане. Оттогава Дайм се бе превърнала в избягвано място на свръхестествени светлини, мистериозни шумове и пълзящи сенки, където не можеше да вирее нищо.

За нещастие, странните същества от дълбините в края на краищата не се бяха оказали налудничави халюцинации на умопобъркан…

Неговият подчинен тал Зан’нх пилотираше патрулния кораб, с който излетяха от мощния боен лайнер към студения синкавосив гигант. За един-два часа щяха да останат само двамата, макар да усещаха в непосредствена близост успокоителното присъствие на екипажите в огромните кораби над тях. Никой илдириец не понасяше да е толкова уязвим.

Кори’нх не го свърташе на едно място — нямаше търпение да зърне рухналото старинно съоръжение, да изготви доклада и да се завърне сред комфорта на тълпите. Хидрогите бяха непостоянни и непредвидими. Досега бяха отвръщали единствено на провокации и адарът се надяваше, че няма да обърнат внимание на малък кораб с двама пътници. Но странните враждебни създания бяха доказали, че не може да се разчита на предположения по отношение на поведението им.

— Открих съоръжението, адаре.

Зан’нх показа светло изображение върху скенерите на патрулния кораб. На фона на мразовитата атмосфера гигантският някога промишлен град представляваше мъничко петънце сред студен бушуващ океан.

Адарът бе виждал изображения на небесната мина на Дайм от времето на нейното процъфтяване. Ектидобивните градове бяха кръстосвали в различни посоки и на всеки пет-шест месеца ектисъоръженията се струпваха на едно място и самотните илдирийци се радваха на повишено общуване. Ставаше размяна на ектиекипи и любопитни истории и после небесните течения отново ги понасяха в различни посоки, за да продължат добива.

Тъй като илдирийците се нуждаеха от достатъчно по размер население, за да поддържат тизма, Дайм беше необичайно скъпа операция. Затова бе имало смисъл предишният маг-император да поддоговорира тези съоръжения с енергичните скитнически работници. Хората бегълци се бяха заели с цялата ектипродукция с такава забележителна ефективност, че много скоро илдирийците закупуваха по-голяма част от междузвездното гориво от скитническите кланове.

За съжаление, причинената от хидрогите криза бе разрушила тези внимателно балансирани елементи и сега се налагаше магът-император да обмисли всички възможности. Империята разполагаше със значителни ектизапаси, натрупани в продължение на столетия, но и те бяха започнали да се стопяват. Илдирийците се нуждаеха от собствен добив на гориво, независимо по какъв начин.

Зан’нх разпределяше вниманието си между сензорите на патрулния кораб и онова, което можеше да види със собствените си очи. Изглеждаше изненадан от показанията на скенерите.