Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Дълбоко сред затворените механични нива въздухът имаше лек киселинен привкус, който се усещаше дори през дихателните филтри. Площадката под краката им вибрираше от буботенето на левитационните двигатели, които ги поддържаха на височина.

Зан’нх се приближи до контролните уреди на реактора, извади компактен енергиен източник от един джоб в широкия си колан и го свърза с диагностичните инструменти.

— Отделих време да се запозная с операциите на небесната мина, адаре. Тези уреди са сходни с използваните в момента от скитниците.

Част от екрана потъмня, но младшият офицер продължи да измерва със скенерите.

— Забележителна предвидливост, Зан’нх. Очаквах я от твоя страна.

Зан’нх се опита да рестартира най-малкия ектиреактор — шумът на пърпорещите и тресящи се спомагателни двигатели не изглеждаше наред. Въпреки неколкократните му опити, системата си оставаше безмълвна и мъртва. Той поклати глава:

— Това е максималното, адаре. Ще се наложи всички реактори да бъдат подменени, а никой от сегашното поколение инженери няма опит в тази работа.

Кори’нх се намръщи.

— Представям си какви усилия ще са нужни: метал, машини, огромни екипи монтажници.

Стените сякаш се приближиха. Светлината едва мъждукаше сред студения и застоял въздух. Бе потискащо самотно.

Зан’нх изглеждаше обезсърчен.

— Ще са необходими месеци упорита работа.

Голяма част от небесната мина бе застрашително неустойчива. Имаше опасност хората да падат в дупките по площадките. Поддържащите колони и сондажните удължения можеха да рухнат. От глъбините отекна силно мучене, сякаш мяукане на гигантска исикска котка.

— А и не бихме могли да я скрием от хидрогите, как мислиш?

Зан’нх поклати глава.

— Невъзможно.

Адарът се обърна, усетил безпокойство. Знаеше, че е неоправдано, но искаше да е на борда на патрулния кораб и да лети към бойния лайнер. Но не трябваше да издава притеснението си пред своя подчинен.

— Свършихме добра работа. Ще докладвам на мага-император, че по мое мнение операциите на Дайм не си заслужава да бъдат възстановени.

— На едно мнение сме — отвърна моментално Зан’нх.

Двамата забързаха нагоре по многобройните стъпала към платформата, където ги очакваше корабът — контурите му едва се забелязваха сред спусналите се студени мъгли. Макар никой от тях да не се втурна откровено да тича, крачеха доста по-бързо, отколкото налагаше ситуацията.

Когато баща му го извика за личен разговор, престолонаследникът Джора’х не подозираше, че целият му свят ще се промени.

Магът-император Сайрок’х бе управлявал почти цял век. Правеше го с цялото милосърдие и мъдрост, необходими за запазването на древната цивилизация. Илдирийската златна епоха продължаваше вече хилядолетия, както бе записано в Сагата за седемте слънца.

Като най-голям син и престолонаследник, Джора’х често се срещаше с баща си, за да обсъждат проблеми на политиката и управлението. Макар да се радваше на удобствата и облагите на благородническия си произход, Джора’х имаше добро сърце и искаше да постъпва справедливо и своевременно. Историята и провидението бяха тежки, неумолими шлепове, които се носят по течението на спокойна река, която не бърза за никъде.

Джора’х влезе в съзерцателната стая, доволен, че ще остане насаме с баща си, и любопитен за всичко, което все още му предстоеше да научи за Империята. Бе прекарал сутринта с очарователна нова любовница от род, който се специализираше в приготвянето на храна. Тя имаше великолепно чувство за хумор и той беше в отлично настроение.

— Заключи вратата, Брон’н — нареди магът-император с дълбок повелителен глас. — Не искам никой да ме безпокои.

Щом плещестият бодигард заключи, Джора’х забеляза сериозното изражение върху бузестото лице на баща си.

— Какво има, татко?

Брон’н, висок и навъсен, бе останал от външната страна на вратата.

Тъмните очи на мага-император искряха в гънките тлъстина.

— Чуй ме добре, Джора’х. Винаги си знаел, че този ден ще настъпи.

Престолонаследникът усети стомахът му да се свива от мрачно предчувствие.

— За какво става дума?

— Аз умирам. Тумори пълзят из цялото ми тяло и ще продължават да растат, докато не ме задушат и не умра. — Изричаше думите монотонно, сякаш диктуваше незначителна прокламация. — Вече се подготвям за последното пътуване до Източника на светлината. Но ти ще имаш още повече работа, защото оставаш след мен.