Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Думите му я изпълваха едновременно с ужас и надежда. Какво смяташе да прави той с Осира’х? Сега, докато се смрачаваше, тя се опитваше да облече мислите си в думи, вторачена във високата кула като в някакъв бастион на мечти и надежди. Нейната принцеса беше там вътре. Знаеше го. Усещаше го.

Резиденцията на губернатора бе грейнала в меко сияние. Запита се колко от другите й деца все още живеят в града, възпитавани и обучавани в общи групи от образовани учени и специалисти. Или ги бяха изпратили на Илдира, за да бъдат показани като трофеи на мага-император?

Нира зърна дребен силует в най-големия прозорец, малко момиченце на възрастта на Осира’х, и се стресна. Сърцето й заблъска в гърдите и тя се притисна към оградата. Съсредоточи се, разпростря съзнанието си, опита се да усили недоловимата телепатична връзка, която я бе свързвала със световната гора. Само да можеше да се докосне до някое световно дърво… каквото и да е дърво! Изпита отчаяно желание да се свърже със собственото си дете, нейна собствена кръв.

Сграбчи оградата, без да обръща внимание дали няма да си нареже пръстите. „Принцесо!“ Възможно ли бе дребният силует да е на дъщеричката й? Само да можеше да я зърне, да й изпрати съобщение, да й каже истината…

Но не усети никакъв ответен сигнал. Дори да успееше да осъществи истинска връзка, съмняваше се, че Осира’х ще знае какво да направи. Въпреки това духът й се извиси — все пак я бе зърнала. Беше добре като за начало!

Момиченцето със смесена кръв бе удивително същество, надарено и интелигентно свръх най-оптимистичните очаквания на губернатора. Детето би могло да стане интелектуален мост между илдирийците и хидрогите, здрава обединителна връзка между коренно различаващите се раси, така както духовните нишки свързваха всички илдирийци.

Ако Осира’х успееше при постигането на тази безпрецедентна цел, това щеше да осмисли усилията на цели поколения. Това момиченце можеше да спаси Империята, тяхната цивилизация, всичко. Трябваше да го направи.

В ярко осветената резиденция детето погледна своя наставник с грейнала усмивка, готово да направи всичко, което той поиска. Красиво, невинно, съвършено, ярък слънчев лъч направо от нивото на Извора на светлината. Осира’х бе очарователна и мъдра не за годините си и той си помисли, че не познава дори половината й способности. Както и самата тя. Но се надяваше да са достатъчни.

Като втори син на мага-император, Удру’х полагаше постоянни старания да върши необходимата работа, останала незабелязана от по-големия му брат Джора’х, който напредваше безметежно, без да осъзнава привилегированото си положение. Губернаторът на Добро не завиждаше на Джора’х, нямаше желание да поеме неговата роля като бъдещ наследник на Призматичния палат. Вместо това бе изцяло отдаден на делова активност. Бе готов да се заеме с всичко необходимо… и понякога задълженията му не бяха твърде приятни.

Той погледна момиченцето със смесена кръв, застанало до прозореца, втренчено в спусналия се мрак, странно напрегнато, сякаш усещаше някакви сигнали отвън.

В момента, в който си помисли името й, тя се обърна и го погледна. Осира’х имаше огромни очи и пухкава златиста коса. Високите скули и волевата брадичка съчетаваха деликатност и изящество заедно с благородно излъчване. Губернаторът долавяше прилика с чертите на Джора’х, към които се прибавяха екзотичните способности на зелената жрица. Ирисите на Осира’х излъчваха вътрешна светлина, отблясък от звездния сапфирен цвят, който бе наследила от баща си, обагрен от тъмните лешникови краски на майката.

— Пак мислиш за мен — каза тя с тих, но ясен глас.

Осира’х беше само на пет годинки, но комбинацията от благородническо потекло и интензивно обучение и индоктриниране я бяха направили много по-мъдра от нейните връстници. Момиченцето никога не бе пожелавало да прекарва следобедите си в игра.

— Усещаш ли колко голяма е гордостта ми?

Момиченцето се засмя.

— Излъчва се от теб, както огънят излъчва горещина.

Той се приближи до нея и постави силната си ръка на рамото й. Допреди година Осира’х полагаше големи усилия да канализира мислите и сетивата си, за да отгатне мислите на губернатора. Сега вече го правеше автоматично, така както дишаше.

„Забележително.“

Нито едно от братчетата и сестричетата й по линия на зелената жрица — дори собственият му син Род’х — не притежаваше толкова дарби, но Удру’х все още се надяваше на нов успех чрез съчетаването на Нира Кали с различни илдирийци от сой. Останалите деца със смесена кръв бяха отглеждани на големи групи в детски ясли, училища и тренировъчни центрове в град Добро. Децата с един човешки родител имаха съзнание за своята уникалност и инструкторите и възпитателите работеха упорито, за да открият и развият индивидуалните им способности.