Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Замаян и объркан, Джора’х се опита да си представи настъпващите промени.

— С какво ще започнем, татко?

Очите на мага-император се присвиха сред месестите гънки.

— Трябва да заздравиш връзките с твоите братя губернаторите. Иди на Хирилка. Никой не би могъл да знае, че здравето ми се влошава — засега, — но е наложително да доведеш Тор’х. Щом се възкачиш на трона, синът ти ще стане престолонаследник и трябва да започне да се обучава на своите отговорности.

Джора’х се съгласи.

— Да, губернаторът на Хирилка вече го глези достатъчно дълго.

Магът-император се отпусна изтощен в какавидения си трон.

— След това… трябва да започнем да планираме всичко.

Щом сумракът в небето на Добро се сгъсти като съсирена кръв, Нира хвърли поглед към лагера за разплод. Много отдавна това било неуспешна нова колония, създадена от оптимистичните заселници от „Бъртън“. Преди да се случат всички последвали ужасни неща.

Във въображението си Нира все още можеше да се връща в световната гора, макар да знаеше, че дърветата не я чуват. Годините като любознателна зелена жрица, опитът й като ревностен помощник, който чете истории на дърветата, спомените за нейните родители и за малката й сестричка, които толкова я обичаха дори когато не проумяваха увлеченията й — всичко това съхраняваше силите й. Понякога вечер разказваше истории на затворниците: за крал Артур и рицарите на Кръглата маса, за Беовулф, за Ромео и Жулиета. Пленниците не правеха разлика между истина и измислица.

Все още можеше да пее някои стари народни песни на колонистите от заселническия кораб „Кайли“. Години наред тихичко бе тананикала песнички и бе рецитирала детски стихчета на своите бебета, преди да й ги отнемат. Надяваше се някой ден да види — а даже и да спаси — своята принцеса, дъщеря си Осира’х.

Главният град на Добро, възникнал много столетия преди пристигането на „Бъртън“, представляваше стълпотворение от сгради с многобройни прозорци. Сега, след като слънцето бе залязло, градът грейна от запаленото улично осветление, което прогонваше спускащия се мрак. Тъй като хората бяха много по-нечувствителни към мрака, лагерът за разплод, който се намираше в предградията, бе осветен само от мъждукащи по ъглите на оградата глобуси.

Мъже и жени се провикваха за вечеря от общата барака. Понякога Нира се присъединяваше към тях, но днес искаше да остане сама до оградата. Зелената й кожа бе погълнала достатъчно слънчева светлина, за да я нахрани.

Тя погледна към хълмовете на хоризонта, осеяни с кръпките на чернолисти шубраци. Ако някога отново успееше да се свърже със световната гора чрез телевръзка, би могла да поиска помощ, да изпрати съобщение и да научи какво се е случило в Спиралния ръкав след залавянето й.

Другите жени около нея бяха нечистоплътни и яки, привикнали на тежкия труд и честите раждания. Всички жизнеспособни деца се изследваха и проверяваха още при раждането. Някои от опитните новородени със смесена кръв бяха толкова уродливи, че веднага ги убиваха. Здравите оставяха с майките им за няколко месеца, след което ги вземаха, за да ги отгледат професионални наставници в градовете на Добро. Единствено чистокръвните човешки бебета оставяха с родителите им в лагера, за да бъдат отгледани като всички останали тук.

Нира погледна към красиво осветената резиденция, в която живееше губернаторът. Преди години, вместо да се заключва с нея в неуютните бараки на лагера, губернаторът бе заповядал на стражата да я отведат в неговите покои на кулата. По време на планираните съвкупителни сеанси Нира се мъчеше да си представя, че е в ръцете на Джора’х, въобразяваше си, че Удру’х — който много приличаше на брат си — е нейната любов. Но неговите милувки бяха груби като строшено стъкло, докосването му — като бодлива тел, и след това дни наред постоянно й се повръщаше.

През цялото време на бременността й — първата след раждането на Осира’х — се молеше да пометне, искаше да изхвърли омразния плод от тялото си. Но детето, момченце, се роди здраво и силно. Въпреки отвращението си от бащата Нира се привърза към невинния младенец. След това й отнеха и малкия Род’х. Молеше се да не порасне като своя баща.

Когато й взеха момченцето, Нира се бе опитвала да накара губернатора да й каже нещо за нейната принцеса, някаква мъничка подробност за нейната дъщеричка, но Удру’х винаги казваше:

— Никога не ми задавай този въпрос. Осира’х вече никога няма да бъде твоя грижа. Тя носи на раменете си отговорността за цяла империя.