Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Тя не се изненада от досетливостта му и му разказа всичко.

Когато Рлинда се върна един час след изгрев-слънце при кораба си, Дейвлин Лотце вече чакаше пред „Любопитство“. Бе се изправил като статуя, с празни ръце. На лявата страна на лицето му тя забеляза леки белези, сякаш някакъв хищник се бе опитал да изтръгне окото му с нокти. Беше мускулест, с интелигентно излъчване, наблюдателен и с високо самочувствие.

— Уверен съм, че председателят Венцеслас ви изпраща при мен — каза той. — И все пак доставянето на лекарствата е приятен жест.

Тя го огледа преценяващо.

— Не вярвате в простото човешко милосърдие?

— Не вярвам в простото човешко милосърдие на Базил. — Той хвърли бегъл поглед към „Любопитство“. — Изглежда добър кораб. Добре ли е запасен?

— Председателят достави всичко необходимо за нашата малка експедиция: изкопни и аналитични инструменти, комплект за временен бивак, продоволствие, водни екстрактори. Десет хиляди нерешени кръстословици в база данните.

Рлинда го въведе в кораба сред спокойствието на ранната утрин и го заведе в малката каюта за гости, ползвана от зелените жрици Нира и Отема, още преди някой да бе чувал за хидроги. Лотце докосна леглото, огледа компютърния комплект и база данните, след което кимна удовлетворен.

— Готов съм да тръгваме. Предпочитам да не събирам багажа си. Колонистите предполагат, че съм обикновен заселник с повърхностни инженерни знания. Нямат представа защо всъщност съм тук.

Рлинда се изненада.

— С никого няма да се сбогувате? Та вие сте живели години на Крена… и просто ей така ще се измъкнете на разсъмване? Само с една риза на гърба?

Изражението му остана невъзмутимо.

— Така предпочитам. Готов съм да потеглим да търсим изчезналите археолози.

Рлинда пое дълбоко дъх.

— Ще ми отнеме малко време да подготвя кораба за потегляне. Междувременно аз поне трябва да изтичам да се сбогувам с един човек.

Легендарният град Миджистра бе тъкмо това, каквото си бе представял Антон Коликос — и хиляда пъти отгоре. Кристалинната метрополия блестеше под лъчите на седем слънца. Не вярваше очите му да понесат още чудеса.

Щом се отдалечи от богато украсения илдирийски транспортен кораб, Антон затършува в джобовете си, за да намери слънчевите си филтри. Въпреки предупреждението на капитана, че хората често имат проблеми с блясъка, Антон бе толкова поразен от гледките, че забрави за всякакви предпазни мерки. Когато постави пред очите си филтърната лента, се от Кронха още по-изумителни подробности. Островърхи кули, цветни стъкла, фонтани, градини…

Градът извика в съзнанието му мисли за удивителни места: Ксанаду и Палата на удоволствията на Кублай хан, митичната Атлантида, златният град Елдорадо, царството на презвитер Йоан, дори смарагдовия град Оз. Щяха да са му необходими векове само да възприеме всичко това… камо ли да го разясни и предаде на бъдещите поколения.

Прииска му се да го сподели с изчезналите си родители. Тук наистина би им харесало! Малко преди да напусне Земята, той получи официално съобщение от някакъв анонимен бюрократ на Ханзата, че ще „разгледат случая“ чрез всякакви налични източници при първия „удобен момент“. Отговорът не успокои особено Антон, но все пак бе нещо. Може би новите му илдирийски приятели имаха какво да добавят.

Потисна тревогата за родителите си и си напомни, че Маргарет и Луис Коликос винаги са били независими и готови за неочаквани провали. Откакто се помнеше, майка му и баща му повтаряха, че обичат работата си и не биха искали да се занимават с нищо друго, независимо от опасностите.

Също като Антон тук в Миджистра. Най-накрая.

Илдирийците слизаха от препълнения пътнически лайнер, в който седяха притиснати един до друг в общите помещения. Докато Антон предпочиташе усамотението на спокойното изследване и съзерцание, тези извънземни се чувстваха добре само в компания. Помисли си, че надали изобщо вършат нещо сами.

Антон се спусна по рампата с тълпи илдирийци с всевъзможен произход и телесни форми. Огледа тълпата и потърси уважавания историк Вао’сх. Бе изучавал илдирийската култура и добре знаеше как да разпознае един паметител. Като единствено човешко същество в групата Антон лесно можеше да бъде забелязан.

Видя да му маха нисък илдириец в слънчеви енергийни раирани дрехи. Чертите на лицето на посрещача се различаваха от тези на войниците и благородниците посланици, които бе срещнал на лайнера. Антон скочи от рампата и умората от пътуването изтече от него като дъжд от мушама.