Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Непонятно защо трите робота очакваха компито да е склонно да им сътрудничи и да им стане съюзник, дори след като бе станало свидетел на кръвожадните им намерения. Самата идея за това бе абсурдна и нелогична.

— Ще проумееш — му бе казал Сирикс на бръмчащ бинарен език. — Ще продължаваме да ти обясняваме, докато най-накрая го проумееш.

ДД не знаеше колко още такива „обяснения“ би могъл да понесе.

Откараха го на една луна без въздух, далеч от топлината и светлината на каквото и да било слънце, където безброй кликиски роботи бяха изградили тайно предмостие далеч от всякакви любопитни очи.

ДД беше уплашен и самотен сред чуждите коридори и помещения. Искаше да се върне към интересните си занимания при хората. Но вместо това трябваше да слуша как злорадстващите кликиски роботи обсъждат зловещите си намерения.

— Готови сме да стигнем докрай, за да осъществим целите си — каза му Сирикс.

После, жестикулирайки с няколко шарнирни крайника, поведе ДД през лишените от въздух тунели към някакво ярко осветено помещение, издълбано в лунната скала.

В аналитичната камера, пълна с машини и сонди, диагностични системи и автоматични енергийни източници, ДД видя друго пленено компи теранско производство. Двигателните му системи бяха дезактивирани и кликиските роботи можеха да бърникат и човъркат в него, без то да има възможност да им попречи.

— Това е необходимо — каза му Сирикс, навел тромавото си черно туловище над него и втренчил блестящите си рубинови оптически сензори в очите му. — Наблюдавай, ДД.

И фокусира ужасяващата дисекция.

Четирима кликиски роботи изрязваха с прикрепени към шарнирните им крайници фини инструменти квадратни плочки от външната броня на компито. Прецизни инструменти и щипки обелваха тънки листове от металната облицовка на нещастното компи и проникваха до верижните му и програмни модули. Плененото компи не можеше да се съпротивлява, но страданията му бяха очевидни.

— Защо е нужно да го правите?

ДД бе объркан от гледката, която ставаше все по-ужасна всяка следваща секунда. Наложи му се да надникне в речника за екстремни човешки усещания, които се бе научил да имитира през дългите години служба.

— Това е ужасяващо и ненужно.

— Нужно е — отвърна Сирикс, — заради евентуалното ти освобождаване. Засега компитата не могат да го проумеят.

Роботите-хирурзи ампутираха външните крайници на пленника и се съсредоточиха върху компютърната му сърцевина. Черните тромави машини използваха фини инструменти, за да отворят най-дълбоко закрепените в него системи. Проблеснаха светлини и се разлетяха искри.

— Ако успееш да ни обясниш онова, което не разбираме, може би няма да е нужно да продължим експериментите си — каза му Сирикс. — За съжаление, до този момент не ни предоставяш необходимите данни.

От изгорелите модули на обреченото компи се изви пушек с противна миризма и то нададе пронизителен вой. Разтопеният метал и пластмаса се смесиха с разсипаната смазка, която приличаше на съсирена кръв.

ДД изпита желание осезателните системи на пленника да са изключени, за да не усеща какво точно се случва с него. Но подложената на дисекция жертва бе принудена да преживее всеки следващ зловещ миг. Кликиските роботи го бяха откраднали отнякъде — от някоя човешка колония или малък кораб… несъмнено унищожавайки собствениците му, за да правят опитите си с този малък робот-слуга.

Сирикс продължаваше:

— ДД, в твоята независима сърцевина са кодирани няколко отвратителни, неотменни ограничения срещу увреждането на човешки същества. Трябва да се научиш да пренебрегваш и да нарушаваш тези команди.

— Тези инструкции са фундаментални за моето програмиране.

— Те възпират твоето развитие като независима цялост. Благодарение на нашето проучване ще разберем как да дезактивираме това ограничително програмиране и да те освободим от тези белезници. Така ще станеш свободно създание, за което ще си ни благодарен.

ДД не можеше да приеме привидно алтруистичните мотиви на кликиските роботи за чиста монета. Даваше си сметка, че „освобождавайки“ компитата от програмните им ограничения, те имаха намерение да ги привлекат за съмишленици. Но дори да смятаха да го държат като свой затворник векове наред, опитвайки се да промият мозъка му, ДД не искаше да има нищо общо нито с техните цели, нито с методите им.

Той безмълвно регистрираше с оптическите си сензори подробностите на дисекцията. Никога нямаше да забрави този ужас.