Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Един-единствен терокец — Росия — бе оцелял след подобно изпитание. Полетялото му надолу тяло, все още живо, бе паднало в световната гора и зелените жреци бяха закърпили ужасяващата рана. Макар дърветата да му бяха разрешили да стане един от техните зелени жреци, Росия вече не бе същият, тъй като освен крака бе наранена и душата му.

Естара се запита защо Росия прекарва толкова много време на открито, щом изпитва такъв силен страх от уайверните.

— Та… какво искаш да постигнеш в своя живот? — попита тя, за да се разсее.

— Служенето на световната гора не е ли достатъчно важна задача? Защо трябва да търся други цели?

— Защото мисля за моето бъдеще и не знам какво да правя. — Тя харесваше Росия и след завръщането си от пътуването до Огледалните езера и други горски градове често излизаше с него, просто за да си поговорят и да се поучи. Липсваше й времето, което прекарваше заедно с Бенето.

Бенето винаги бе искал да е служител на световната гора и беше щастлив да служи на една малка ханзейска земеделска колония на далечния Гарванов пристан. Той никога не изпита съмнение по отношение на призванието си, така както Рейналд никога не се усъмни, че ще е следващият терокски вожд. Сарейн пък винаги се бе интересувала от търговия.

Докато Естара, макар да се интересуваше от всичко, нямаше нито една конкретна наклонност. Вече бе навършила осемнайсет, което бе пълнолетната възраст на Терок, и много скоро трябваше да избере как да продължи живота си.

Бенето й липсваше. Той често изпращаше съобщения чрез световната гора, споделяйки със семейството си дребните, но удовлетворяващи го дейности, които запълваха дните му. Естара бе очаквала да се завърне след някоя и друга година — най-малко на гости, — но заради ограничаването на междузвездните пътувания се боеше, че ще остане на Гарванов пристан още дълго време.

И вместо с него разговаряше с Росия.

— Просто искам да постигна нещо в живота си. Ще посветя целия си живот и цялата си енергия… само да открия на какво.

Знаеше, че той няма да сподели с никого размишленията й.

Накрая той престана да се взира в небето и я погледна с изпъкналите си очи.

— Всеки живот е предопределен, Естара. Важното е да го разбереш, преди да е дошъл краят му. В противен случай ще умреш с прекалено много разочарования. — Усмихна се странно и отново погледна към небето. — Може би целта на моя живот е била да дам възможност на поредния уайверн да опита противната на вкус човешка плът. — Разпери ръце, балансирайки рисковано върху тънките зелени папратови листа. — Кой знае?

Тя избърса с ръка потта от лицето си и отметна назад тежките си плитки.

— Надявам се да направя нещо малко по-… съществено.

Сега и двамата гледаха небето.

— Аз също — отвърна той.

Гарванов пристан се намираше далеч от хаоса на войната с хидрогите и това беше добре за Бенето. Работата му тук бе важна и всеки нов ден бе поредно доказателство колко много го ценят колонистите.

Младата колония не изнасяше никакви стоки от жизнена необходимост за Ханзейския съюз и след изминалите четиринадесет години вече не разчитаха на търговски кораби за всяка нужда. Фермерите отглеждаха достатъчно храна за задоволяване на малобройното население.

На смрачаване, когато по-голяма част от дневната работа бе приключила, кметът Сам Хенди привика всички, макар някои от колонистите да имаха неотложни задължения до късно вечерта. Кметът, мъж на средна възраст с голямо шкембе, независимо от непрекъснатите упражнения, не държеше много-много на церемониите.

Бенето влезе в общинската зала — ниска конструкция, проектирана така, че да отклонява бурните ветрове, които духаха из прериите на Гарванов пристан. През плътните прозорци се откриваше гледка към равнинния пейзаж. Жителите на града се събраха в ехтящата зала, за да обсъдят последиците от катастрофалното време през вчерашния ден.

Яростният ураган се бе нахвърлил върху колонията с ревящи ветрове и пронизваща лапавица. Колонистите продължаваха да събират парчетата изпотрошени огради и автоматични напоителни системи и изчисляваха нанесените на домакинските постройки, генераторите и посевите щети. Някои от тях можеха да бъдат поправени бързо, а за други бяха необходими по-сериозни грижи.

Сам Хенди бе седнал зад едно бюро до секретарката, която си водеше бележки, докато фермерите докладваха какви щети е нанесла бурята на имотите им. Осем къщи и единайсет домакински постройки бяха пострадали от вятъра и ураганната градушка.