Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Когато Кори’нх се обърна да си тръгне, владетелят вдигна заповеднически ръка, за да го задържи. Адарът се завъртя като раздрусан от електрически ток и медалите му издрънчаха.

— Да, господарю?

Плитката на мага-император потрепна.

— Адаре, не се оставяй да те заблуди привидното ми спокойствие. Замислям много сложни планове за засилване мощта на Империята. Много от тези планове в момента са в кулминацията си. И все пак нашата криза продължава да се задълбочава с всеки изминал момент.

— Да, разбирам, че няколко бойни кълба на хидрогите са били забелязани да разузнават в планетарното пространство. Никой не знае какво търсят.

Магът-император се изненада, че Кори’нх вече разполага с тази информация.

— Точно така, адаре. Едно бойно кълбо сканира Хирилка, друго е изпратено към Комптор.

— Наистина е обезпокоително, господарю. Да струпам ли една манипула бойни кораби около Хирилка за защита на губернатора?

Магът-император се намръщи.

— Не би било зле да изпратим бойни лайнери, но дори Слънчевият флот не може да се противопостави на хидрогите, както стана ясно на Кронха Три. Всичко зависи от това какво ще предприеме врагът.

Из стаята зашаваха призматичните сенки на прекосилия небето облачен воал. Магът-император размърда едрото си туловище, опитвайки се да скрие усилващите се болки. Лекарите чакаха да го прегледат веднага след оттеглянето на адара.

— Няма да издържим тази война с преки военни действия. Можем единствено да изчакаме да приключат опитите на Добро. Още настоящото поколение трябва да успее, инак сме обречени. — Той се усмихна на Кори’нх. — Само с подкрепата на моя народ и решимостта на такива като теб можем да оцелеем.

След като Кори’нх си тръгна, магът-император се обърна към личния си страж:

— Брон’н, направи така, че никой да не види боклуците, които нашият заблуден адар е взел от „Бъртън“, и ги унищожи.

Брон’н кимна отсечено.

— Да ги донеса ли първо, за да ги огледате, господарю?

— Няма нужда да ги виждам. Те не ме интересуват.

Брон’н излезе, без да задава повече въпроси. Сайрок’х се облегна с въздишка и слънчевата светлина обагри бледата му кожа. Спомни си с необичайна за него тъга времето, когато бе още престолонаследник и можеше да оставя важните решения на баща си. Беше се наслаждавал на привилегията да е първороден син, силен и здрав, със свободно разпусната дълга буйна коса.

Тогава осъзнаваше, че в един момент тежестта и отговорностите ще се струпат върху плещите му, но времето, когато щеше да загуби мъжествеността си и да придобие тизма, изглеждаше толкова далеч. Така се случваше с всеки престолонаследник, но този ден в края на краищата винаги настъпваше.

Спомни си времето отпреди почти две столетия, когато неговият баща, магът-император Юра’х, бе получил съобщение за първия контакт с човешки заселнически кораби. Командващите Слънчевия флот, бюрократите и илдирийските благородници бяха преценили значението на тази нова и интелигентна раса, която странстваше тромаво между звездите със скорост, по-бавна от светлината…

Но това не беше единственото. Сайрок’х пазеше заключено в паметта си знанието за онова, което бяха сторили хидрогите преди десет хиляди години при предишната титанична война. Единствено маговете-императори пренасяха тази ужасяваща информация от поколение на поколение. Хидрогите никога не се опитваха да проумеят другите раси, интересуваха се единствено от космическите битки с венталите и верданите и от несигурния си съюз с фероуите. Те не проумяваха обвързаните с конкретна планета илдирийци и кликисци и магът-император изпитваше отчаяна необходимост от нов вид контакт, от мощен и умел посланик, който да се споразумее по понятен за хидрогите начин.

Собственият му баща бе измислил идеята да бъдат използвани човешките същества за усилване на дългосрочния, но несигурен разплодителен проект на Добро. След смъртта на Юра’х новият вожд Сайрок’х бе продължил хибридната програма. Както трябваше да постъпи и Джора’х, колкото и да му бе неприятно. В противен случай тя никога нямаше да даде резултат.

И сега, когато се бе заел с толкова много проекти, когато отново се бяха появили хидрогите и съдбата на Илдирийската империя бе заложена на карта, защо слабееше смъртното му тяло? Дали го бе сграбчил зловещ тумор? Защо тъкмо сега? Искаше да изкрещи от гняв към сияещите в илдирийското небе слънца или да отиде в костницата и да поиска съвет от блещукащите черепи на своите предшественици. Знаеше обаче, че никой не може да му даде отговора, който го интересуваше.