Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Но на два пъти заявленията му бяха пренебрегвани, третия път му бе отказано, а четвъртото — отпреди една година — потъна сред паниката около бъркотията с хидрогите. Също като запитванията му относно неговите родители. Не подслушваше ли някой целия Спирален ръкав?

Та вместо това запланува да създаде свой собствен мит — да напише биографията на майка си и баща си. Разпръсна бележките, които събираше от години, после ги подреди по теми от сухи биографични данни до изследователски разработки, от рутинната им, но въпреки това забележителна археологическа дейност на Земята до проучванията им на далечни планети.

Но всяка история се нуждае от финал — ако не края на живота на някой от тях, най-малкото от някакъв факт. Без никаква информация за случилото се с родителите му на Рейндик Ко Антон не бе способен да завърши труда си.

Чу звъна на вратата и погледна към входа на кабинета — там стоеше облицовано в месингови плочи компи. Вездесъщите университетски роботи-слуги изпълняваха куриерски поръчки и задачи по поддръжката. Много от тях бяха снабдени с програмата „Приятел“ и благодарение на това бяха забавни събеседници.

— Антон Коликос, моля да потвърдите самоличността си.

— Самият той в наличност. Какво искаш?

Компито подаде богато украсен оранжев пакет — увита в лъскава хартия плоча, щампована с необичайни фигури, които той моментално разпозна като илдирийски.

— Донесе го куриер. Ректорът е крайно заинтригуван. Рядко получаваме пратки от Призматичния палат.

Антон грабна пакета от компито.

— Сам ще се насладя на момента. Благодаря.

— Да кажа ли на ректора да ви уговори среща?

Антон стискаше скъпоценния пакет.

— Заминавай. Той и без това ще поиска обяснение, дори ако се окаже нещо несъществено.

Щом компито се завъртя и си тръгна, Антон заразглежда лъскавата обвивка. Откри как да разпечата защитния пласт и извади гравирана диамантена пластина.

Бе от един от водещите илдирийски историци, паметителя Вао’сх.

За разлика от запитванията за родителите му, писмата и заявленията на Антон до Илдира все пак не бяха останали незабелязани. Паметителят дори знаеше, че Антон може да чете илдирийски.

Канеха го да отиде на Илдира и „да сподели истории и да интерпретира легенди“ със самия Вао’сх. Очите му грейнаха. Не можеше да повярва. Транспортът вече бе уреден.

Сърцето му заблъска и той огледа разхвърляните върху бюрото му бележки. Пак трябваше да отложи писането на биографията на родителите си. Заминаваше за Миджистра!

След избора на екип, който най-добре би изпълнил задачата, адар Кори’нх взе седемдесет войници, работници и инженери от военните си лайнери и поведе разрушителната група към скрития „Бъртън“.

Макар да не се противопостави на губернатора на Добро, Кори’нх не бе убеден в необходимостта от операцията. Заселническият кораб бе стоял тук, студен и безмълвен, много години. Изучаването на извънземния колос би могло да подскаже на илдирийските учени някои технически новости за илдирийските космически кораби.

Но империята Илдира упорито се съпротивляваше на промените вече поколения наред. Магът-император не се интересуваше от усъвършенствания, тъй като това би означавало, че тяхната цивилизация все още не е достигнала апогея си. Поради което „Бъртън“ се носеше из пространството, без никой да му обърне внимание, а сега на адара бе заповядано да го разруши. Абсолютен позор.

Совалките се промъкваха между космическите отломки, обградили тромавия „Бъртън“ като димна завеса. Разрушителната група доближи призрачния изоставен кораб и адарът заоглежда подробностите, които бе пропуснал предишния път. Мускулестите воини и инженерите около него разглеждаха съсредоточено и с възхищение ръждясалия колос.

Това бе паметник на изгубени мечти, изоставен град, в който някога бяха живели стотици изпълнени с надежди колонисти. Дръзките пионери бяха напуснали родната си планета и бяха полетели към неизследваната пустош без никаква основателна надежда за откриване на обитаем свят. Какво фантастично безразсъдство! Откога ли Илдирийската империя не си бе позволявала подобна рискована дързост? Кори’нх нямаше търпение да стъпи на кораба.

Адарът изпрати първия екип специалисти. В тежките условия на абсолютен вакуум инженерите се мъчеха да отворят старовремските земни люкове, като отстраняваха външните плочи за достъп и проверяваха и ремонтираха електрическата инсталация.