Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

„Разбира се, че имаш“, помисли си Дейвлин.

След два дни медицинският екип на Крена бе успял да излекува петте най-тежки случая на оранжево петно.

Дейвлин се зае с филтрационната водна система, като взе допълнителни мерки за изолирането на амебата от местни питейни източници. Щом видяха, че познатите им се излекуваха, хората се поуспокоиха.

Брансън Робъртс тръгна да обикаля колонията, за да състави списък с покупки, които да докара заедно с необходимото антиамебно лекарство. Щом бе решил да употреби намалялото си космическо гориво, за да докара лекарства, можеше поне да направи полета по-рентабилен.

Най-близкият ханзейски свят обслужваше заможни туристи.

— На Релекер не си позволяват разглезените им посетители да страдат дори от треска — каза Робъртс. — Би трябвало да разполагат с всяко известно лекарство.

Дейвлин се срещна с него на малкия космодрум, за да му даде списъка на елементите, които му трябваха за помпените и филтрационни станции. Теоретически би трябвало да използва възможността да изпрати доклад на председателя Венцеслас, но нямаше особено желание да привлича вниманието на Ханзата. Чувстваше се добре на Крена и почти бе повярвал в собствената си легенда, която го представяше като обикновен колонист. Далеч от очите, далеч от сърцето… поне така се надяваше.

Илдирийците наричаха Крена „Света на звуците“. От изворите бликаха сребристи поточета и се изливаха във водопади. Растителността върху естествените тревни площи потракваше като ситни кратунки под поривите на вятъра. Насекоми бръмчаха и жужаха неспирно ден и нощ. Ниските хълмове бяха обрасли с храстовидни бодливи горички, които издаваха звуци като флейти. Когато дръвчетата изсъхваха, меката сърцевина изгниваше и те заприличваха на кухи тръстики, в които насекомите пробиваха дупчици и постоянните ветрове свиреха на тях като на музикални инструменти.

Местенцето беше доста по-приятно от повечето, където беше стъпвал.

Тъкмо се готвеше да се качи на кораба, когато алармените системи завиха, оповестявайки навлизането на кораб в атмосферата на Крена. Робъртс се озърна тревожно.

„Кой може да пристига?“

Служителят в наблюдателната кула обяви възбудено:

— Куриерски кораб!

След което увеличи звука и извика:

— Пощенска визита!

Поради ембаргото малко по-големите от междузвезден спътник скоростни автоматизирани кораби бяха единственото съобщително средство до планетите, на които нямаше зелени жреци за пряка телевръзка. Те правеха и подробно заснемане на познатите ханзейски колонии.

Робъртс грабна списъка с машинни части от ръката на Дейвлин и бързо избърбори:

— Върви да си прочетеш пощата. Връщам се, щом направя покупките. Ако дотогава болестта се изостри, чувал съм, че пилешката супа прави чудеса.

И излетя, без да попълни стандартния предполетен формуляр, а и, както можеше да се предположи, преди куриерският кораб да го е засякъл. Търговският кораб се стрелна към небето секунди преди пристигането на куриерския. Бързият сателит започна да прехвърля инфопратките и съобщенията в мрежата база данни на Крена — писма от роднини, бизнес доклади, новини, копирани видеоигри и дигитализирани романи.

Въпреки обстоятелството, че колонистите сигурно щяха да се зарадват на контакта с родината, на Дейвлин му се стори необичайно, че Ханзата осъществява подобна мисия до глухата Крена. Знаеше, че зад всеки ход на Базил се крие някаква причина — обикновено повече от една. Запита се от какво ли се бои Брансън Робъртс.

Макар да нямаше семейство или близки приятели, Дейвлин не се изненада да намери сред писмата съобщение и за себе си. Бележчицата от „брат ти Саул“ съобщаваше незначителни новини: сватбата на някаква племенница, смъртта на възрастен роднина, проблеми със семейния бизнес. Но след като се прибра и разшифрова текста, прочете новата задача, която му възлагаше Венцеслас.

Сърцето му се сви, но пък той си знаеше, че все някой ден ще дойде краят на безметежните времена на Крена. Налагаше се пак да стане действащ агент и да използва екзосоциологичните си познания за решаването на някаква загадка. Скоро щеше да пристигне кораб и да го откара на някакъв кликиски свят-костница, където той трябваше да открие какво се е случило с някакъв изчезнал археологически екип.

Хората на Крена нямаше да видят повече Дейвлин Лотце.

Това несъмнено щеше да е най-грандиозната история във вселената. Антон Коликос твърдо бе решил да напише биографията на прочутите си родители, без да я разкрасява особено.