Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

„Бекх!“

Той едва сдържаше нетърпението си, докато наблюдаваше работата им.

— Бавно. Никакви грешки.

Най-накрая инженерите успяха да отворят външните люкове, зад които се разкри огромна площадка, достатъчна да побере всички илдирийски совалки.

— Щом се вмъкнат корабите ни, изпратете трима системни специалисти. Проверете дали можем да изравним атмосферното налягане във вътрешността.

След час площадката на „Бъртън“ бе обляна от жълта светлина.

— Кислородната проверка е завършена, адаре — съобщи един инженер. — Изглежда, успяхме да задействаме атмосферните системи. Да активираме ли целия кораб? Застоялият въздух трябва да се филтрира. Сигурен съм, че „Бъртън“ разполага с резервни припаси.

Кори’нх вирна брадичка.

— Да направим всичко необходимо. Междувременно ще сложим лицеви защитни маски, но искам „Бъртън“ да бъде събуден, активиран и готов за един последен полет.

Инженерният екип действаше, сякаш се намираше на почивка на курортния свят Марата. Втурнаха се из пустите коридори, някога изпълнени с човешки колонисти. Стъпките им отекваха в студения въздух, способни да събудят духовете, които може би бяха останали на напуснатия кораб. Кори’нх беше чел, че хората не вярват в Извора на светлината и горното ниво на блясък след смъртта, а в призраци и странстващи духове.

В двигателното отделение на „Бъртън“ инженерите с любопитство огледаха архаичните двигателни системи. Познаваха основните принципи на човешките космически съдове от контактите си с Ханзейския съюз, а и двигателните механизми бяха прости и можеха да се задействат.

Облякъл защитен костюм и сложил маска, адар Кори’нх лично обиколи пътническите помещения и площадките. Дори когато останеше сам, усещаше присъствието на другите илдирийци наоколо и успокоителния телепатичен тизм като гъделичкане с пера.

Но усети и човешко присъствие, сякаш мечтите на хората бяха оставили осезаема следа. Що за безразсъдни грандиозни стремежи, що за наивен оптимизъм на младоци, изоставили родната планета и дръзнали да потеглят към изпълнения с опасности Спирален ръкав! Толкова амбициозни, толкова дръзки.

Кори’нх огледа всички каюти, херметически затворените складове, общите помещения, игралните площадки, библиотеките… повечето съвсем пусти. Спря в наподобяваща пещера трапезария и огледа съборените столове и разпилените отломки. Размирици или тържество? Или самите илдирийци го бяха направили преди векове, когато бяха задържали нищо неподозираните колонисти на „Бъртън“?

Толкова много можеше да се види и да се научи… и всичко това щеше да бъде пропиляно, щом приведеше в изпълнение заповедта за унищожаване на кораба.

Даде си сметка за скандала, пред който щеше да се изправи Империята, ако хората някога разкриеха какво са направили на Добро техните предполагаеми съюзници. Преструвайки се на техен спасител, Слънчевият флот бе отвел колонистите до мястото, което им бе обещано за колония. Но вместо това те бяха превърнати в животни за разплод и експерименти.

Сърцето на Кори’нх се сви. Това беше брутално и недостойно.

Докато обикаляше с благоговение кораба, адарът си представяше играещите на гоненица деца, които поколения наред се бяха раждали, пораствали и умирали далеч от родната планета, без краката им да докоснат твърда земя. От време на време отваряше някоя жилищна секция и се опитваше да си представи семействата, които вероятно бяха живели в тях… опасяваше се да не открие мумифицираните останки на някой забравен корабокрушенец.

Минаваше покрай стари картини, портрети на герои и любими, избелели тъкани, непонятни играчки, сувенири от древната Земя. Всяка от тези вещи имаше някакво значение за хората, живели тук, и историята бе препредавана от родители на деца.

Тези колонисти бяха възнамерявали да създадат нова Земя в един нов свят. Но поданиците за разплод на Добро бяха лишени от своето минало и не знаеха нищо за своя произход. Всичко това бе изчезнало безвъзвратно…

Най-после стигна до помещението, което хората бяха използвали за команден център — наричаха го „пилотска палуба“. Стоеше изправен сам, загледан в потъмнелите контролни табла, и си представяше съобщенията от старовремските прибори и предаватели. Тук бяха живели и работили много командири, които бяха издавали добри и лоши заповеди, бяха остарявали и предавали работата си на своите приемници. Кори’нх се зачуди за имената им. Нима бяха забравени, а животът им бе покрит от праха на историята? Човешката раса нямаше еквивалент на Сагата за седемте слънца.