Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Пое дълбоко дъх през лицевата маска и се загледа в празния команден стол. Гигантският кораб беше болезнено пуст от много време. Тишината бе надвиснала като мълния, нарушавана от време на време от слаби стенания и шепоти от затопления въздух и присъствието на чужденци сред заспалата дълбок сън конструкция. Щеше да им отнеме известно време да прогонят летаргията и вкочанеността от системите й.

Макар да не му бе разпоредено да действа така, адарът нареди на войниците си да обиколят всяко помещение и да съберат всеки предмет, който би могъл да представлява технически и културен интерес. Зарече се тези артефакти да не изчезнат завинаги. Някой паметител все още можеше да ги разгадае, да ги използва като улики за по-дълбоко опознаване на теранските им двойници.

Щеше да е престъпление да унищожи всичко, все едно никога не е съществувало… макар тъкмо това да искаше губернаторът на Добро.

Жизнените системи на „Бъртън“ бяха активирани и Кори’нх вече нямаше други извинения за отлагане, така че отиде на пилотската палуба и лично насочи изоставения кораб. Огромната машина се измъкна от астероидния облак и се отправи към горещия център на системата Добро. Адарът усети мощта в ядрата на колосалния съд, този тромав подслон за стотици човешки същества в продължение на толкова много десетилетия.

Стоеше, обкръжен от спомените на хората, рискували живота си заради изобретателността на своите командири. Адарът винаги се бе увличал по легендарни герои, но това, което вършеше в момента… по-добре да бъде забравено. Никой не трябваше да узнае какво е сторил…

— Курсът е определен, адаре — каза един от инженерите. — Гравитацията ще свърши останалото.

Кори’нх погледна към бушуващия океан на слънцето на Добро. От такава близост оранжевите пламъци приличаха на газообразна лава, пещ, в която нищо не можеше да оцелее.

— Пригответе „Бъртън“ за отпътуване. Информирайте септата, че се връщаме.

Мускулестите илдирийци изглеждаха необичайно, помъкнали шарени играчки, кукли и други човешки принадлежности към площадката за кацане. Кори’нх се забави, остана последен в пилотската кабина на „Бъртън“. Оглеждаше контролните прибори и горещото слънце, изригващо пламъците си все по-близо и по-близо. Накрая се прехвърли в совалката си.

И дори когато изостави заселническия кораб, Кори’нх не откъсваше очи от напуснатия колос, неудържимо пропадащ в гравитационния слънчев кладенец. От плазмената повърхност се надигнаха ярки пламъци, като нокти на гладен хищник. Ръждясалото туловище на „Бъртън“ се нажежи до кървавочервено, след това премина от жълто в ослепително бяло, гмурна се в звездната хромосфера… и накрая се пръсна в разтопени отломки. Последните останки се стопиха в тъмна следа, която моментално изчезна…

И остави в съзнанието и въображението на адар Кори’нх незаличима следа, за която нямаше да узнае никое живо същество.

Докато размишляваше, магът-император Сайрок’х наблюдаваше поданиците си чрез мисловната мрежа на тизма, тъничките духовни нишки, които бликаха от царството на Извора на светлината. Магът-император бе средоточие на всички тези нишки и народът му вярваше, че благодарение на тях взема правилни решения. Единствено той.

През полупрозрачните стени от сапфир и кървавочервен кристал на съзерцателната стая струеше дневна светлина. Сайрок’х се отпусна в какавидения си трон, полупритворил сънливо очи. Той възприемаше отчасти със съзнанието си и отчасти с очи. Мозъкът му отчиташе милиони подробности, всеки елемент от пъзела, всеки необходим ход.

Току-що завърнал се от унищожаването на „Бъртън“, Кори’нх не помръдваше, застинал на почтително разстояние и скръстил ръце пред покритите си с медали и ордени гърди.

— Инженерният екип достави голям брой терански технически детайли и лични вещи. Нося ви ги като дар, господарю. Може би ще ви помогнат по-добре да проумеете хората.

Прикривайки истинските си мисли, Сайрок’х се усмихна благосклонно — едно от любимите му изражения.

— Дори един маг-император винаги има какво да научи. Благодаря ти за предоставената възможност.

Бе едновременно удовлетворен и разочарован от постъпката на адара. Кори’нх не бе успял да скрие неодобрението си по отношение на някои заповеди, но чувството му за отговорност бе непоклатимо. Никога не бе бягал от отговорностите си и не бе показвал и най-незначителен знак на нелоялност. Магът-император се нуждаеше от пълна подкрепа и безусловна преданост, особено в този момент. Трябваше да засади подходящите семена и мисли.