Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Маргарет и Луис Коликос бяха откриватели на загадки, копачи в прахоляка на загинали цивилизации — достойни за преклонение герои, които щяха да устоят на вековете. Все пак родителите му щяха да държат на историческата достоверност дори за сметка на атрактивността.

Слънчевата светлина се промъкваше през щорите на университетския му кабинет на Земята и нашарваше със светли ивици насъбраните от него материали: фотодокументи и запазени изображения от детството му, информационни бюлетини и откъснати от всевъзможни списания и изследователски издания статии.

В началото на кариерата си родителите му бяха използвали илдирийска сканираща технология, за да открият заровен под пясъците на Сахара древен град. На Марс бяха изследвали пирамидите в лабиринта Ноктис и бяха развенчали теорията, че необикновеното образувание е останка от изчезнала цивилизация, за ужас на надарените с прекалено въображение теоретици. Но истината бе необорима.

След това двамата се посветиха на проучване на кликиските останки. Ларо, Пим, Корибус. След успешния опит с невероятния факел бяха заминали за Рейндик Ко, където тънеха в мълчание вече няколко години.

Отначало Антон не се безпокоеше особено. Беше на трийсет и четири години и отдавна бе преустановил близките връзки с родителите си. Маргарет и Луис бяха самостоятелни и постоянно избираха отдалечени планети, а до тях съобщенията пътуваха месеци и дори години. Дори преди войната с хидрогите, която ограничи транспортните и комуникационни канали, не бе необичайно двамата да потъват за дълго в неизвестност.

Но пет години бяха твърде много. А този път си бяха взели и зелен жрец…

Антон бе изпратил многобройни запитвания до службите на Ханзата, но беше само един обикновен изследовател в неизвестен университетски департамент и писмата му не впечатляваха никого.

Приближи се до прозореца и вдигна щорите, за да погледа заслепяващия океан. Макар сградата да беше оборудвана с климатик, той предпочиташе да отваря прозореца, за да усети полъха на хладния океански вятър в парковата зона на Санта Барбара.

Петте усукани сгради на управлението на университета в Илдирийската академия бяха проектирани от студенти. Странните геометрични силуети бяха от кристално стъкло на фасетки и напомняха за Миджистра, столицата на Илдира. Въртящите се фотонни пръскачки образуваха дъги над алеите. Слънчевата светлина на Калифорния засилваше приликата с Илдира, макар че и най-топлият и ярък ден не можеше да се сравни с ослепителния блясък на седемте слънца.

Като се възползва отчасти от известността на фамилното си име, Антон постигна уважавана позиция в департамента по епически науки. Докато беше по-млад, ходеше с родителите си на археологически разкопки и там го обучаваха учителски компита. Понякога Маргарет и Луис се отнасяха с единственото си дете по-скоро като с колега, отколкото като със син.

Така и не се научи да се грижи за върлинестата си фигура и често носеше неподходящи дрехи, без да се съобразява с никакъв стил — грабваше каквото му попадне подръка. Мръснокафявата му коса беше права и подстригана в лесна за поддържане прическа. Вследствие на постоянното четене на два пъти му бяха правени операции на ретината за коригиране на зрението и продължаваше да присвива очи по навик.

Години наред изглеждаше, че Антон ще тръгне по стъпките на родителите си, но макар да обичаше древните загадки, същинският му интерес бяха по-скоро легендите, а не точната история. Беше защитил два доктората, единия по неизвестни мъртви езици, а другия по сравнителна културна митология. Бе блестящ тълкувател на откъси от „Сага за седемте слънца“, която илдирийците бяха подарили на Земята.

Помнеше огромен брой народни приказки, много, от които на оригиналните им езици: исландски саги, Омировия епос, японския „Хайке Моногатари“, цялата сага за Артур във всичките й варианти, шумерския епос за Гилгамеш, както и голям брой народни умотворения, които изобщо не бяха превеждани дори що-годе прилично.

Само да бе имал възможност да учи при илдирийските паметители…

Четири пъти бе кандидатствал в Миджистра, бе изпращал писма до мага-император, до престолонаследника и до всеки, за когото се бе сетил. В тях разкриваше страстта си към епическите разказни цикли, отправяше молба за стипендия да отиде в Илдира, за да проучи епоса, и намекваше, че познанията му по земни митологии биха могли да разширят удоволствието на илдирийците от Сагата. И че ако техните историци пожелаят да се запознаят на свой ред с легендите на човечеството — двете раси биха се обогатили взаимно.