Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Как е възможно семе да прояде такава броня? — възкликна Рейналд.

— Корените на дърво могат да съборят планини, ако разполагат с достатъчно време — отвърна единият жрец.

— Но ние нямаме толкова време.

Пред погледа на Рейналд вътрешността на най-близкото бойно кълбо се промени, изпълни се със сумрак и сенки… зелени сенки. Възлестите израстъци набъбнаха в изумителна маса от горска растителност, яростни корени и стъбла, и разтварящи се с невероятна жизненост листа. Бойното кълбо се люшна, завъртя се и се понесе без посока.

След което се взриви в небето. Сгърчената растителна маса разцепи сферата сред белезникав облак от изпарения. Хидрогът рухна върху парче изпепелена гора и новата растителност се нахвърли върху опустошената земя, забивайки корени в нея.

Второ поразено от семената кълбо се заби във върховете на дърветата. Останалите сфери се вдигнаха по-високо, извън обсега на черните сачми. И продължиха да сеят разруха.

Тъй като вече не можеха да достигнат хидрогите, световните дървета предприеха акт, доказателство както за несломима жизненост, така и за капитулация и отказ от надеждата за спасение. Стволовете отново зейнаха и изстреляха още семена, но този път черните сачми се разпиляха върху горския килим като скъпоценни камъни, стаили надеждата, че може пак да израстат.

Само че нищо не можеше да помогне на терокските жители тук и сега.

Щом съзнанието на световната гора направи своя избор, хората под балдахина й осъзнаха, че подобни мерки са последната й надежда. А щом дърветата бяха обречени, човешките същества оставаха без шанс да оцелеят.

Рейналд изкрещя от безсилие срещу извънземните врагове. Не виждаше никакъв начин да спаси дърветата и народа си…

И тогава, прекосявайки небосвода като оранжева комета, се появи блестящо огнено кълбо. Яйцевидна маса сред нажежени до бяло пламъци, която направи маневра, променяйки курса си, и се насочи директно срещу бойните кълба. Огненото видение се движеше, сякаш бе самоуправляващ се кораб или разумно същество със собствена воля. Зад него се носеха още десетки такива огнени кълба — като рояк пламнали стършели — и всяко се бе насочило към конкретна мишена — бойна хидрогска сфера.

— Какви са тези? — попита Рейналд. — Какво искат?

Първото огнено кълбо порази една от сферите с ослепителен залп. Пламъците обгърнаха в задушаваща огнена прегръдка диамантената сфера и тя потъмня. Поразеното бойно кълбо отвърна със синя светкавица, която одраска пламтящия нападател. Но огнената топка запрати втори, а след това трети блестящ залп с все по-интензивна мощ и корабът на хидрога се разцепи.

От него бликна струя сгъстена под високо налягане атмосфера и диамантеният корпус се пръсна на парчета.

Елипсовидното огнено кълбо продължи да обстрелва сферата, докато тя не рухна върху горския балдахин.

— Това са фероуите — каза един от зелените жреци, едновременно въодушевен и уплашен.

Още и още огнени кълба връхлитаха хидрогите и ги унищожаваха мигновено. Замаяни, бойните кълба най-после прекратиха яростната си атака срещу световната гора.

Сграбчил един клон до себе си, зеленият жрец се разкрещя:

— Фероуите нападат по цялата планета! Отблъскват хидрогите!

Пламтящите нападатели продължиха да изстрелват нови потоци пламъци, но те отскачаха от кристалните корпуси и обливаха беззащитната гора като лава. Огнените езици попадаха върху съсухрените и омаломощени от ледените вълни на хидрогите клонки и стъбла, те се подпалваха и огънят започна да се разраства.

— Тези неща може и да нападат хидрогите — обади се Рейналд, който все още не можеше да проумее какво точно представляват фероуите, — но могат да направят не по-малко поразии.

Зеленият жрец сведе поглед.

— Тази битка предхожда човешката цивилизация с хиляди години, а непостоянните фероуи са сменяли позицията си много пъти.

Световната гора също не изглеждаше особено въодушевена от намесата на новите воини.

Бойните кълба полагаха усилия да се защитят и мятаха все повече светкавици. Плътните облаци пара от ледените вълни обградиха една от огнените капсули, изгасиха пламъците и тя рухна от небето като ледена буца.

От кръстосания огън в небесата към дърветата продължиха да отскачат огнени езици. Още и още бойни кълба се срутваха върху горския килим. Съсухреното бойното поле постепенно се превърна в плъзнал във всички посоки пожар. Титаничната битка на стихиите продължаваше да се вихри в небосвода.