Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Цял ден? — изкрещя Сарейн. — Но това е прекалено много! Знаеш колко бързо хидрогите съсипаха Гарванов пристан.

— Въпреки това да ги изпратят — заповяда Базил. — Освен ако нямаш по-добра идея, Сарейн.

Тя си спомни колко силно искаше да напусне Терок, с каква насмешка се бе отнасяла към провинциалните си родители заради отказа им да разширят търговските възможности с Ханзата. Сега обаче можеше да мисли единствено за опустошаването на прекрасната световна гора, за страданията на семейството си… Беше ли загубила вече родителите си, баба си, дядо си? Малката си сестричка Сели? Брат си Рейналд?

— Трябва да прекъснем празника — заяви тя. — Трябва да съобщим на крал Питър… и особено на сестра ми. Семейството ни е в опасност.

Базил се навъси.

— Не, парадът ще продължи, както е планиран. Ще следим новините и ще пуснем информация, каквато преценим за нужно. За това ще имаме достатъчно време по-късно.

— Но Естара трябва да научи! — настоя Сарейн.

— Нека да се радва на спокойствието и щастието си. В момента тя трябва да изиграе своята роля. Не бива да я прекъсваш.

Сарейн отново го сграбчи за ръката, смачквайки великолепния делови костюм.

— Базил, вече загубихме Бенето на Гарванов пристан. Сега Рейналд се е изправил срещу хидрогите. Родителите ми може да загинат всеки миг. Какво още бих могла да понеса? Прояви мъничко състрадание.

— А ти малко благоразумие. Това е война. Умират хора. — Базил я погледна. — Просто ще се наложи да понесеш, колкото и скръб да те връхлети, Сарейн. И може би е по-добре, ако стане наведнъж, за да можеш да продължиш нататък.

Сарейн подозрително присви очи. Базил не откъсваше очи от кралската яхта, която се носеше покрай тях. Питър прегърна Естара през кръста и му помаха. Базил повдигна вдървено ръка и помаха в отговор.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сарейн и усети да я залива нова вълна от страх.

Кралската яхта приближи близкия завой на канала и Базил сграбчи парапета на наблюдателната платформа, без да й отговори. Сарейн също наблюдаваше, ужасена, че може би е разбрала смисъла на думите му.

— Да не би да очакваш някакъв „инцидент“, Базил? Какво си направил?

Но празникът продължи без инцидент. Кралят и кралицата махаха на тълпите. Яхтата продължаваше да се носи невъзмутимо по канала.

— Нищо — промълви Базил. Раменете му сякаш увиснаха от безсилие, макар Сарейн да не забелязваше никаква причина за подобна реакция. — Нищо няма да се случи, разбира се. Никаква трагедия, никакъв инцидент. Всичко е под контрол.

Той продължаваше напрегнато да следи процесията по Кралския канал.

Зеленият жрец Натон продължаваше да предава подробностите за ужасяващата разруха на Терок. Сарейн слушаше потресаващото описание със сълзи в очите, но Базил сякаш почти не го чуваше. Като че ли преживяваше някакво лично свое, тайнствено поражение.

Световните дървета на Терок загиваха. Новината се разпространяваше светкавично между разпръснатите из Спиралния ръкав зелени жреци.

Но никой не беше в състояние да се притече на помощ навреме.

Татуираният зелен жрец вдигна очи към Рейналд и по мрачния му израз той моментално разбра смисъла на полученото съобщение.

— Според Клидия и Натон най-близкият боен кораб на ЗВС е на един ден път дори при максимална скорост.

Едно бойно кълбо се понесе над гората като метеор, разпръсквайки ледени вълни. Балдахинът на световните дървета потъмня и запуска тънки бели струйки пара, които замръзваха като призраци. Двамата зелени жреци до Рейналд рухнаха на колене, неспособни да понесат мъките на световната гора.

— Нищо друго ли не могат да направят дърветата? — попита Рейналд. — Щом хидрогите са техни древни врагове, значи някога са воювали успешно с тях. Как са успели да се защитят?

И стисна един лист, сякаш би могъл да влезе в контакт със съзнанието на гората чрез силата на волята си.

— Да — промълвиха жреците в зловещо съгласие, — време е за удар.

Някаква бликнала наново енергия мина през гъстата гора, щом огромното обединено съзнание на дърветата се напрегна, съсредоточи силите си и породи живото си оръжие.

Стволове зейнаха и се видяха грамадни купища твърди като желязо черни сачми с големината на юмрук. Щом летящото бойно кълбо се приближи, унищожавайки върховете на дърветата с вледеняващите вълни, дърветата замятаха пороища от черните снаряди, покрити с гъст лепкав сок.

Семенните сачми се вдигнаха във въздуха като пясъчна буря. Затракаха оглушително по корпуса на кълбото. Лепкавият сок ги прикрепи към извития корпус… и те успяха да пробият диамантените стени и се взривиха.