Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

В основата на гората съскаха по-малки пожари и пламъците подскачаха към кората на световните дървета. Огнената стихия помиташе шубраците и ставаше все по-силна и по-яростна. Терокците, които бяха напуснали червейните кошери и гъбените рифове, сега се изправиха пред връхлитащите ги пламъци.

Кондоровите мухи прелитаха от дол инка към дол инка и от храсталак към храсталак, усетили настъпващата опасност, но не можеха да избягат. В небето се стрелкаха обезумели уайверни. Някои от чудовищните драконови мухи дори нападаха бойните кълба в самоубийствени набези.

Млади мъже прелитаха насам-натам с въздухоплъзгачи, за да избягат от пламъците. Въздухоплъзгачите ставаха само за забава, но сега младите пилоти качваха и бегълци в отчаяните си усилия да отведат оцелелите надалеч от огнения вал.

Щом пожарът обкръжи централното селище в гъбения риф, Сели, най-малката сестра на Рейналд, скочи от един балкон и запълзя по близкия клон. Успя да запази равновесие благодарение на уроците по дървотанци, но усещаше надигащите се вълни от жега и пушека на все по-силно разгарящия се пожар. Ужасена осъзна, че не може да слезе на земята: пламъците вече се катереха нагоре по люспестата кора. Сели усети по-скоро безсилие, отколкото страх, че се е озовала в капан.

На края на клона приклекна, стегна мускулите си и скочи върху друг клон. Тупна върху едно жилаво листо, но не можа да избяга от настъпващия огън.

Гладният огън пращеше и съскаше, поглъщайки шубрака отдолу. Сели извика за помощ. Гласчето й потъна във всеобщата шумотевица.

Един млад зелен жрец прелетя покрай нея на въздухоплъзгач, сграбчи тъничката й китка и пъстрите крила от кондорови мухи ги издигнаха нагоре, далече от пламъците. Тя изкрещя в ухото на младия мъж нещо като благодарност.

Плъзгачът се люшкаше във въздуха като пиян, но жрецът продължаваше да се носи напред, търсейки място за кацане. Сели се бе вкопчила в него, за да не падне. Не беше останало почти нито едно безопасно кътче, където да потърсят убежище…

Изправени насред една полянка, Идрис и Алекса наблюдаваха как ненаситните пламъци подскачат от клон на клон като огнен демон. От кадифените застъпващи се дипли на гъбения риф се носеха викове и писъци — не всички бяха успели да избягат…

Хидрогите се завръщаха и огнените кълба на фероуите ги обстрелваха. Една зловеща сфера се приближи и Рейналд изви глава, за да я огледа, стиснал юмруци, сякаш справедливият му гняв можеше да я спре.

Преди да успее да запрати унищожителния си енергиен залп обаче, един фероу се спусна отгоре й. Хидрогът отвърна с вълна от ледена пара, която се блъсна в ослепяващата жега и спря връхлитащото огнено кълбо. Титаничните врагове се вдигнаха нагоре и се завъртяха като обезумели, а около тях полетяха пламъци и струи лед.

Взривната вълна от смъртоносния им дуел се спускаше точно върху Рейналд. Враговете се вкопчиха един в друг във вихрушката на мъртва хватка, без никой да може да надделее над другия.

Накрая рухнаха към дърветата, под които бяха застанали Рейналд и зелените жреци.

Рейналд изкрещя и се хвърли встрани, но бойната сфера и огненото кълбо се блъснаха в горския покров, разсякоха най-горния му пласт и заподскачаха през преплетения листак.

Рейналд затисна очите с ръце. Ревящите пламъци и яростните ледени вълни връхлетяха отгоре му, опустошавайки всичко по пътя си.

След продължила повече от час несекваща разруха фероуите най-после успяха да отблъснат диамантените корпуси. Оцелелите кристални кораби се оттеглиха към космоса.

Без да промълвят нито дума, жителите на Терок не откъсваха погледи от изпълнените с пушеци небеса, в които се отдалечаваха и фероуите. Бяха успели да прогонят хидрогите, но след себе си оставяха голяма част от световната гора в пламъци.

Войната бе станала още по-ужасна.

Дворцовите музиканти думкаха барабаните, които тътнеха като гръмотевици. Други изпълняваха на странни инструменти едновременно приповдигнати и траурни мелодии, които съчетаваха скръбта от загубата на мага-император Сайрок’х и тържествеността от възкачването на Джора’х. Най-талантливите певци на Илдира бяха застанали един до друг и извисяваха пронизителните си гласове, които свиреха по нервите на публиката като по струни на музикални инструменти.

Потънал в дълбока печал, Джора’х пристъпи още една крачка напред. Миналото го заобикаляше от всички страни, преливащо от спомени и пропуснати възможности… а бъдещето се опитваше да го обърка с безброй многото си въпроси без отговори.