Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

След броени минути с приключването на церемонията щеше да настъпи краят на дните, изпълнени със секс и романтична любов. Но копнежът на Джора’х да зърне отново Нира не можеше да бъде прерязан с един замах на сребристото острие на лекаря. Той се запита дали някой от предишните владетели някога се е влюбвал. Обеща си с мрачна решителност, че не всичко ще се промени. Не всичко.

Как бе копнял да се втурне към Добро, за да спаси Нира. Но бе невъзможно, особено сега, когато Империята бе изтръпнала от ужас и от очакване отново да има владетел. Трябваше да свърши първо с това.

А после…

Огромни телохранители го придружаваха при всяка бавна крачка пред очите на всички зрители в палата. Барабаните заблъскаха още по-силно, сякаш в ритъма на собственото му сърце. Пъстрите проблясъци на подобните на факли осветителни тела се отразяваха в кристалните стени и цветните стъкла.

Джора’х се изкачваше към платформата под надвисналата небесна сфера, пълна с птици, растения и цветя. Над главата му на върха на колоната от светлина се носеше пуст облак мъгла без холографското изображение на Сайрок’х, чийто благосклонен лик вече не гледаше надолу към молителите в залата за приеми.

Скоро ликът на мага-император Джора’х щеше да обгърне с взора си цялата Илдирийска империя.

Един философ-свещеник бе застанал сам в дъното на площадката. Трима лекари стояха в триъгълник около празния какавиден трон. Бяха облечени в безукорни бяло-сребристи роби. Върху една маса бяха подредени украсените им със скъпоценни камъни инструменти, чиито остриета проблясваха на светлината. Джора’х втренчи поглед в злокобните ножове, след което вдигна поглед напред. И се съсредоточи.

Всеки мъж в Илдирийската империя бе отрязал косата си при смъртта на мага-император, с изключение на Джора’х, чиято коса в момента се мяташе на всички страни, възбудена и тревожна. През всичките години на неговото управление тя щеше да продължава да расте, за да я сплете в един момент в едно-единствено дълго въже, както беше постъпил баща му.

Той пристъпи върху платформата и спря. Изпъна рамене и вдигна поглед към небесната сфера. От слънчевата светлина ирисите му засияха като звездни сапфири, но той не видя тизма, духовните нишки, които извираха от Извора на светлината. Още малко.

Успя да потъне в абсолютно спокойствие. Империята го наблюдаваше.

Публиката не откъсваше очи от Джора’х в трепетна надежда. Илдира и всички отломъчни колонии бяха потресени, а хората — изгубени без сигурността на телепатичната мрежа, която ги съединяваше. Всички губернатори, синове на починалия маг-император, бяха пристигнали в Илдира от своите разпръснати планети. Представители на всички съсловия се бяха струпали в сгради и по площади, жадувайки необходимата хармония. Цялата раса се намираше на косъм от безумието и хаоса и много скоро щеше да бъде обхваната от всеобща летаргия или пълно безумие, ако не се извършеше церемонията по възкачването.

Станеше ли маг-император, Джора’х отново щеше да свърже нишките на тизма. Независимо от собствените си чувства и страхове, не можеше да се осмели да отлага. Дори и заради възможността да зърне отново Нира.

Джора’х вдигна ръце и барабаните, певците и музикалните инструменти стихнаха. Той се обърна бавно, все още без да промълви дума. Втренчи се в трона, който му се стори неприветливо празен без отпуснатото масивно тяло на баща му.

Огромният трон го уплаши. Щеше ли да стане негов затвор? Той взе твърдо решение да не се превръща в хром владетел като баща си. Традицията повеляваше стъпалата на мага-император никога да не докосват земята… но един маг-император имаше право да променя традициите. Безмълвно си обеща да остане здрав и активен, а не да тъне в самолюбуване и самозалъгване. Да, той непременно щеше да промени много неща.

Все пак всичко, което проумяваше в момента, можеше да се промени щом станеше център на тизма. Изворът на светлината щеше да му разкрие много истини.

Джора’х заговори. Гласът му звучеше силно и уверено. Всички затаиха дъх, заслушани в страхопочитание.

— Империята се нуждае от нов маг-император. Тизмът трябва да бъде възстановен и народът отново да се обедини. Вече дни наред се носим по течението и това е достатъчно дълго. Прекалено дълго. Като се възкачвам днес, аз ще се превърна във ваша сила. Ще съзра пътя и ще ви поведа по него в тези тежки времена.

Той свали робата и се изправи гол пред своя народ. Скоро щеше да познае всички до един, потайните им мисли, страховете им, мечтите им. Не изпита никакъв срам. Изпълняваше съдбовно важен ритуал.