Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Той бе добър и благороден човек и обичаше искрено народа си. Сигурна бе, че щеше да е отличен съпруг въпреки нейната загърбена любов към друг. Бе я посрещнал сърдечно и бе направил всичко, което би могла да иска една жена.

Но Ческа не разкри сърцето си и Рейналд не се досети. А тя дори не се постара да разбере нещо повече за него, въпреки че принцът на Терок й бе разкрил сърцето си. Сега осъзна, че всъщност не го бе заслужавала.

Но това вече нямаше никакво значение. Хидрогите бяха убили Рейналд и бяха опустошили световната гора. Терокците се нуждаеха от помощта на скитниците повече от всякога и тя щеше да направи всичко по силите си, за да им я предоставят по някакъв начин. А и вече нямаше никакви предизвикани от странични обстоятелства задължения към нито един мъж.

Най-после можеше да потърси Джес.

Егоистично ли бе да мисли толкова скоро за това? Тя го обичаше. И винаги го бе обичала, но бе действала прекалено мудно след смъртта на Рос на Гол ген. По странните пътища на предопределението хидрогите отново бяха погубила мъжа, за когото се бе сгодила.

И отново бе останала сама и все още влюбена в Джес. Но нещо я караше да изпитва мъка. Имаше ли все още някакви пречки пред тях?

Трябваше да се оженят много отдавна. И двамата наивно вярваха, че разполагат с всичкото време на галактиката. Сега Ческа знаеше, че не е така. Беше готова да се съберат веднага. Нямаше нужда от никакви годежи. Щяха да се изправят пред скитническите кланове и да положат клетва. За нея това не беше предателство към Рейналд. Нито към Рос.

Просто трябваше да го направи.

И тъкмо сега научи от мъглявинните гребачи на Дел Келъм, че Джес е изчезнал. Без никакви обяснения бе изоставил бавното си грациозно платно и бе отлетял. Бе оставил другите гребачи зад гърба си и бе изчезнал безследно.

Ческа можеше да изпрати съобщение, да го повика по мрежата на скитниците да се върне възможно по-скоро. Но Джес бе изчезнал и никой не знаеше къде да го търси…

В тъмното тя се блъсна в отсрещната стена, сепна се и се върна в реалността. Протегна ръка, плъзна пръсти по един от металните лостове за придържане и го стисна, преди рикошетът да я запрати обратно във въздуха.

Държеше се здраво и мигаше с невиждащите си очи сред абсолютната чернилка. Тялото й бе леко, но сърцето й тежеше. Но макар сама и изоставена, тя се държеше.

Скитниците винаги намираха изход благодарение на безкрайната си находчивост и изобратеталност. Тя също щеше да намери начин да върне Джес.

След като корабът му бе разрушен над неотбелязания на нито една карта воден свят, след ослепителната експлозия и безкрайния порой отломки, Джес изпита усещането, че се носи във въздуха цяла вечност. И усети прилив на такава невероятна сила, че не можеше да я задържи вътре в себе си…

Насочи вниманието си върху тялото си… и установи, че се носи върху плитко, топло, заобиколено от брегове море. Синьо-сивата вода миришеше на полюляващия се около него планктон чак до зловещо далечния хоризонт.

Но Джес не се разтревожи. Изпитваше необичайна пълнота и жизненост, каквато не бе усещал никога, презареден с енергията на някакво древно, непонятно същество. Дълго време последният вентал бе съществувал в някаква дифузно разпръсната мъглявина сред звездите и бе оцелял. Дори бе станал по-силен. Сега, носейки се по вълните, Джес имаше успокояващото чувство, че морето се плиска около него като утробна течност.

Бе преживял някакво превращение… бе се превърнал в нещо много по-съществено от това, което бе преди. Не можеше да го проумее, но щом се огледа с грейналите си очи, всяка подробност му се стори по-ясна и категорична. Реакциите му бяха по-бързи, дори светкавични, инстинктите му се бяха разраснали неимоверно.

Изхвърленият товар и масивният контейнер с венталите бяха цамбурнали в извънземното море. Венталът, който бе проникнал в тъканите на тялото му, сега се разпростираше през порите му, сливаше се с новата оплодена среда. Съществото се бе изляло в непознатия океан с взрив от светлина и жизненост, които се излъчваха от тялото на Джес, прониквайки в гладната вода като преродена енергия.

Щом венталът се изцеди от клетките му, оплождайки безкрайния океан, Джес сам се превърна в частица от него. Това бе най-чудното усещане, което би могъл да си представи. Поради неочакваната атака на хидрогите той отново бе разпространил същността на вентала.

Би могъл да пренася населената с духове вода от свят на свят като някакъв странен проповедник и да умножава бързо и ефикасно съюзниците на хората срещу обитаващите ядрата извънземни… Стига да можеше да се измъкне оттук…