Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Можеше ли Удру’х да се довери на по-големия си брат?

Все пак трябваше да е сигурен, че магът-император не би поверил илдирийското царство на някой, когото не смята достоен за тази работа. Но пък Удру’х знаеше колко болен бе баща му. Нищо чудно ужасната болка и телесната разруха да бяха разколебали непоколебимостта му и замъглили мислите му. Тогава какво?

Със смъртта на мага-император и разпадането на тизма братята бяха откъснати един от друг, неспособни да долавят мислите си. Губернаторът на Добро трябваше да се надява, че щом тизмът се свърже с Джора’х, цялото необходимо разбиране и просветление — а и приемане — ще го обладаят. Така трябваше да стане!

Но дори тогава, макар и проумял всичко, Джора’х можеше да не се примири. Като маг-император той щеше да разполага със свободата да заповядва, каквото пожелае… и да помете векове планиране. Това би било най-ужасното нещо.

А ако Джора’х наистина ненавиждаше тази дейност до такава степен, какво би го спряло да накаже Добро и нейния губернатор? Джора’х можеше да унищожи всичко заради цялата тази глупава измислена любов към зелената жрица, чиято генетична наследственост съдържаше ключа към създаването на оръжие, жив мост, който би могъл да ги избави от хидрогите.

Подобни тежки мисли витаеха в съзнанието му, докато се обличаше в рядко използваните официални мантии. Смръщил чело, Удру’х отново се огледа в отражателното стъкло. Предпочиташе обикновени дрехи, защото винаги имаше много работа, докато неговият ранен брат, губернаторът на Хирилка, предпочиташе пищни облекла, които ставаха само за приеми и пирове. Удру’х оставяше глезотиите на другите. Такива неща не бяха за него.

За жалост, имаше церемонии, на които се налагаше да присъства — като погребението на баща си, пренасянето на блещукащите му кости в костницата… и най-накрая, възкачването на Джора’х. Не бяха изпратени никакви покани, тъй като всеки губернатор знаеше, че трябва незабавно да се отправи към Призматичния палат на Илдира. Удру’х щеше да остави малката Осира’х и програмата за разплод без надзор за известно време, защото така трябваше.

Така трябваше.

Но пък поради прекъснатата телепатична връзка му се предоставяше неочаквана възможност да осъществи някои планове… и да ги запази в тайна от Джора’х в случай, че възникне нужда от тях.

Щом напусна покоите си, Удру’х се почувства абсолютно сам, неспособен да зърне дори искрица от Извора на светлината. Но основните му убеждения си оставаха непоклатими. Не можеше да очаква от брат си да взема трудните, наложителни решения. Следователно той, губернаторът на Добро, трябваше да се погрижи тези решения да бъдат вземани.

Събра охраната в резиденцията си и даде ясни инструкции какво трябва да правят, докато отсъства. Нира Кали беше нерешен случай, какъвто дълго време беше и изоставеният кораб „Бъртън“. Удру’х не можеше да позволи брат му да я вземе. Това би унищожило абсолютно всичко.

Телепатичният повик беше толкова мощен, че разтърси сърчицето на момиченцето, сграбчи мозъка му и го събуди в най-спокойните среднощни часове на Добро.

Осира’х се почувства изтощена и самотна. След внезапната смърт на мага-император губернаторът на Добро бе отлетял за Илдира и бе заповядал на инструкторите да работят по-усилено от всякога върху обучението и тренировките й.

— Не знаем с колко време разполагаме. Осира’х трябва да е готова за отговорностите си.

Но тази нощ, докато бе сама в резиденцията на губернатора, нечий изпълнен с копнеж глас заля съзнанието й със същия копнеж. Беше вик на кръвта, обичта и вярата, какъвто подсилените й телепатични способности не бяха долавяли досега. Неотдавна бе усетила чуждото присъствие — по време на най-яростните пожари, но губернаторът я наблюдаваше отблизо и не й остави достатъчно време за съсредоточаване и изследване.

Но сега, когато безопасната трептяща мрежа на тизма бе разрушена, Осира’х можеше да схваща и мисли по-ясно. Странното съобщение беше по-силно и по-разбираемо. И размърда в паметта й нещо отдавнашно — ръце, които я бяха носили, които се бяха грижили за нея.

Настойчивото усещане се върна като отекване на далечен гръм и привлече Осира’х така, както никога не й се бе случвало.

Осира’х не можеше да чака, за да попита губернатора за това след завръщането му от погребалната церемония и възкачването на новия маг-император. Трябваше сама да намери отговора. Веднага. Трябваше да разбере какво е това… кой е това.