Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Преди момиченцето да успее да каже нещо, майка й неочаквано се задъха и отскочи встрани. Осира’х видя страха върху лицето й и се обърна.

По ярко осветения плац към тях бързаха двама охранители.

— Нира Кали, ела с нас — каза единият. — Заповед на губернатора.

От външната страна, по улицата, към момиченцето се приближи трети страж.

— Осира’х, не ти е позволено да напускаш резиденцията без охрана — каза той. — Опасно е. Може да пострадаш. Ела да се приберем.

Момиченцето заби предизвикателен поглед в плещестия войник.

— Нищо ми няма. Какво може да ме заплашва на Добро?

Той я хвана за ръката.

— Ние не задаваме въпроси на губернатора. И ти не трябва да го правиш.

И откъсна Осира’х от майка й, а другите двама сграбчиха Нира за кльощавите китки. Зеленокожата жена не оказа никаква съпротива.

— Оставете я! — Вече разбрала всичко, Осира’х инстинктивно не каза нищичко за онова, което бе научила. — Не ми е направила нищо.

— Изпълняваме заповедите на губернатора.

Докато войниците дърпаха Нира към бараките, тя извика на Осира’х:

— Помни… само помни.

Третият страж бързо поведе Осира’х по осветените улици към високата блеснала в светлини резиденция. Макар вече да не виждаше майка си, Осира’х продължаваше да усеща връзката с нея със съзнанието си. Сърцето й тупкаше от страха, обладал и нея, и Нира. Детето усети покорството на майка си. Внезапно зелената жрица започна да се бори и почти успя да се измъкне…

Връхлетя я внезапна болка, много по-силна от това, което можеше да понесе. В гърдите я прониза ледена стрела и й отне дъха. Осира’х се олюля. До слуха й достигна далечен болезнен вик и звук от последвал удар.

Същото като онова, което бяха направили с посланик Отема! Същото!

Обезумяла, Осира’х изскубна ръката си от хватката на изненадания пазач и се спусна към оградата.

— Спрете! Какво направихте?

Тичаше по-бързо от всякога и щом стигна до оградата, видя охранителите да влачат отпуснатото зелено тяло на майка й към една от бараките. На ярката светлина зърна върху гладкия й зелен череп кърваво петно.

Никакви мисли не пристигаха от майка й, абсолютно нищо.

Осира’х изкрещя и се опита да се промуши през теловете, но дотичалият пазач я сграбчи. Момиченцето се извърна към него.

— Какво й направиха? Защо я биете?

— Опита се да избяга — отвърна той, докато другите двама теглеха тялото на майка й към сенките. — Губернаторът ни предупреди какво може да направи. Нира Кали е опасна.

— За кого? — настоя Осира’х.

— За всички.

На мястото на присъствието на майка си Осира’х усети празнина, огромна загуба. Но вече бе събрала всяка мисъл на майка си в собственото си съзнание и сърце и си даваше сметка за опасностите, с които щеше да се сблъска, ако губернатор Удру’х или някой друг научеха за онова, което бе разбрала.

Трябваше да пази тайните си, докато не реши как да постъпи, докато не научи още.

Току-що бе срещнала майка си за първи път, а сега трябваше да се сбогува с нея. Нейната непозната майка й бе дарила повече от живот. Тя събуди в нея истината и бе разобличила лъжите на наставниците й. Нима бе възможно всичко, което бе научила — фактите за самото й съществуване, — да е лъжа?

Осира’х пусна скръбта си да изтече и скри чувствата си зад детинско бърборене.

— Питах я защо кожата й е зелена — каза тя, вдигнала очи към животинското лице на пазача, докато той я отвеждаше непоколебимо към резиденцията. — Защо, а?

— Не е твоя работа — отсече пазачът.

„Благодаря ти, мамо — помисли си тя. — Благодаря ти за всичко.“

В тялото си на шестгодишно момиченце Осира’х носеше огромно знание и зрялост. Сега бе станала по-силна, изпълнена с тайни и замисли, много, от които бяха само нейни.

Докато пазачът я отвеждаше към резиденцията на губернатора, мислите бушуваха в главата й. Осира’х не искаше да мрази губернатора на Добро, но знанието за всичко, което бе сторил на Нира, вече бе посято дълбоко в паметта й. И семенцето на гнева пусна коренче и започна да никне.

За огромна изненада и задоволство на чуруликащите служители от протокола крал Питър проявяваше определен интерес към парада по повод на медения месец. Истината бе, че след като Естара му сподели подозренията си относно кралската яхта и завоалираните предупреждения на Сарейн, Питър реши да изиграе ролята си и да си държи очите отворени.

Хванал Естара за ръка и придружен от предания ОХ, кралят тръгна в бавната процесия към кея доста време преди определеното за отплуване време. Служителите от протокола моментално привикаха представителите на медиите, които бяха във възторг от неочаквано предоставената им възможност. Кралят и кралицата им се усмихваха с необичайна готовност.