Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Настойчивите думи на вентала прозвъннаха в съзнанието му:

„Не бива да те хванат. Хидрогите не бива да узнаят за венталите.“

— Старая се!

Джес правеше внезапни маневри, за да се измъкне, но корабът се придвижваше все по-тромаво.

— Ако това те успокоява, дрогите, изглежда, нямат намерение да ме хванат жив.

Бойното кълбо изскочи съвсем наблизо и метна синя светкавица, която изсвистя като змия в пустото небе. Джес дръпна рязко лостовете и корабът се завъртя в лупинг към по-дълбоките облачни слоеве. Ударът на хидрогите отлетя встрани и каскадата от сини остриета облиза върховете на, облаците.

Джес заскърца със зъби.

— Май няма да се измъкна от тази каша, но вие не бива да пострадате. — Той вдиша хладния въздух. — Ще освободя товара… Не ме е грижа за снаряжението и провизиите, а цилиндърът с венталите може да попадне през облаците в океана отдолу. Това ви е достатъчно, нали?

И без да чака отговора на потрепващата вода, заключи пилотската кабина и освободи аварийния изход на товарното помещение. Корабът изхвърли товара си, осейвайки облаците с всевъзможни дреболии, и продължи напред. Хидрогите ревяха по следите му, без да обърнат внимание на разпръснатите останки. Без да обърнат внимание и на цилиндъра с венталите.

„Вземи мускалчето и го изпий — каза венталът от джоба му. — Ти трябва да оцелееш.“

Джес измъкна мускалчето от джоба си.

— Но как това ще ми…

„Не се бави.“

Хидрогите отново го обстреляха. Един от кърмовите му двигатели експлодира, но пожарогасителната система загаси огъня. Корабът обаче стана абсолютно неуправляем, докато навлизаше в ниските слоеве на атмосферата. Сякаш за да подпомогнат врага, ураганните ветрове го замятаха във всички посоки. Един от хидрогите вече беше съвсем близо.

Джес отвори капачето на мускала и изля населяваната от духове вода в гърлото си.

Корабът се запремята с пушещи двигатели и разнебитен корпус… но бойното кълбо не беше удовлетворено. Прелетя ниско и отново откри огън.

Щом погълна венталната есенция, Джес усети да го пронизва ядрена енергия. Венталът изпълни тъканите му — втурна се като цунами от големите кръвоносни съдове до най-незабележимото капилярче и проникна чак до протоплазмата на клетките му.

Джес се задъха, пръстите му се свиха от мускулни спазми. Вече дори не можеше да докосне контролните уреди, тъй като от върховете на пръстите му изскачаха електрически искри. Той нададе страховит крясък и от болка, и от изумление, и от върховна възбуда.

Разнебитеният му кораб се носеше към неотбелязания върху нито една карта извънземен океан. Смъртоносният хидрог отново се приближи и изстреля последен съкрушителен залп. Корабчето на Джес избухна сред взрив от отломки и разтопени парченца, които полетяха като падащи метеори през разпокъсаните облаци…

Бойното кълбо се повъртя още известно време в атмосферата, оглеждайки пълното разрушение. После отлетя.

Той прокара острието по черепа си и отряза и последните остатъци от онова, което доскоро беше короната от коса, с която се гордееше. Беше се намазал с мазнина и острието отстраняваше и най-незабележимите косъмчета като бръснач. Макар косата му да бе като живо същество и да помръдваше като наелектризирана, губернаторът на Добро не изпитваше никаква болка, а единствено непоколебима решителност да извърши ритуала, както всички мъжки поданици в цялата Империя.

Всички, освен престолонаследника Джора’х.

Магът-император, неговият баща, бе мъртъв. Удру’х усети отчаянието да го захапва като леден зъб. Знаеше, че здравето на великия владетел се влошава, но не очакваше да издъхне така скоро.

Цялата Империя бе обхваната от такова вцепенение и смут, че илдирийският народ не можеше да бъде оставен без владетел и без тизма, който ги обединяваше в едно цяло. Твърде много планове бяха стигнали решителната си фаза, както и собствената му работа тук на Добро със сладката Осира’х и нейните специални умения.

Нямаше време за отлагане!

Удру’х остави ножа и се огледа в отразяващото стъкло, заобиколено от пламъчета. Имаше красиви черти, но жилави и сурови. Познатите устни и брадичка, които излъчваха такава кротост върху отнесеното лице на Джора’х, върху неговото бяха абсолютно категорични.

Какво щеше да се случи с Империята?

Магът-император се бе опитал да подготви Джора’х, да го обучи в изкуството на политиката и да му разясни някои свои проекти, но не всички. Капризният престолонаследник се разгневи, когато научи истината, която би трябвало отдавна да подозира, ако просто бе обърнал внимание на историята и на недвусмислените улики. Джора’х отказа да проумее реалностите и задължението да се върши всичко в името на илдирийската раса. А сега ставаше водач на Империята.