Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Чакай! — Фицпатрик явно бе жаден за новини. — Колко войници спасихте?

— Съвсем малко — отвърна тя. — Повярвай ми, че се грижим за тях според силите си. Не биха могли да се надяват на по-добро медицинско обслужване.

Фицпатрик се навъси, но кимна.

— Признавам, докторите на ЗВС не са особено любезни с болните.

— Ще откриеш доста изненадващи и приятни неща при нас — добави Зет. — Само почакай.

— Не искам да чакам. Трябва да се върна на Земята.

— Командващ Патрик Фицпатрик III, твоят кораб бе унищожен, екипажът ти загина, а ти самият се броиш за мъртъв. ЗВС побягнаха от Оскивъл с подвити опашки. Никой не те очаква да се завърнеш. Никога.

И излезе, скрила усмивката си, предизвикана от опуленото му изумление. Добре бе да остави младия офицер да си поблъска главата сам известно време. По-късно може би дори щеше да успее да го научи на полезни скитнически умения.

Претоварени свръх всички допустими граници, облицованите с керамични плочи тунели на Исперос най-накрая поддадоха и рухнаха. И нахлулата лава разтопи животоподдържащите системи.

Кото Окая не можеше повече да чака спасители. Подземната база щеше да се срути след броени часове. За нещастие хората нямаха по-добър шанс да оцелеят върху повърхността.

Скитническите миньори вече бяха пренесли продоволствието и снаряжението в няколко непострадали до този момент помещения, но горещината бе станала непоносима. Неконтролируемите топлинни струи се издигаха от най-ниските катакомби нагоре. Екипите нямаха никакъв друг шанс, освен да облекат скафандрите и да се измъкнат върху напуканата повърхност с надеждата да достигнат сенчестата страна навреме.

В горните нива на тунелите жегата бе ужасна. Металните стени изгаряха при докосване, а всяка следваща секунда температурата се покачваше. Работниците навлякоха огледалните костюми и животоподдържащите устройства, закопчаха уплътнителите, за да не проникне някое пламъче.

— Побързайте или ще се изпечем тук — подкани ги Кото и добави успокоително: — Не се притеснявайте. Спасителните кораби пристигат. Разчитам на това.

— Има ли някакво съобщение? Колко кораба са тръгнали? Кога ще са тук? — занарежда с тъничкия си глас един от инженерите и привлече презрителния поглед на една по-възрастна жена, която нагласяваше шлема си върху защитната яка.

— Шиз, откъде можем да знаем? — сряза го един техник по поддръжката. — Нашите кораби стигат дотук по-бързо от съобщенията.

— Всички разполагаме с предаватели в костюмите — поясни Кото. — Животоподдържащите ни резервоари могат да издържат почти цял ден, а регенераторните пакети би трябвало да поддържат охладителния поток в костюмите.

— Да… при оптимални условия — измърмори един от инженерите.

— Искаш да кажеш, че в момента не са оптимални ли? — опита се да прояви чувство за хумор Кото. — Значи така: имаме на разположение достатъчно наземни ровери и минни превозни средства, за да се придвижим. Ако подскачаме от сянка в сянка, можем да се доберем до неосветената страна и да се крием там цяла седмица.

— Въздухът няма да ни стигне за толкова време, Кото.

— Всичко по реда си, ако обичате.

Издигнаха се на групи по петима върху изпепелената повърхност на Исперос. Яростните езици на слънчевите урагани ближеха планетата. Звездата над главите им беше врящ котел от жега, заобиколен от несекващи огнени изригвания. На Кото му мина през ума, че е получила плазмено разстройство.

Три натоварени със снаряжение, провизии и евакуирани ровера вече се отдалечаваха, буботейки върху опърления терен. Тежките керамични гъсеници оставяха в меката скала дълбоки коловози.

— Да вървим. Седмина от нас могат да се вместят в следващия ровер. Тръгвайте!

Той забута инженерите към очакващата ги машина и сам седна зад пулта. При нормални обстоятелства колегите често не разрешаваха на разсеяния инженер да управлява ровер, тъй като Кото обръщаше повече внимание на геологическите особености и минералните ресурси, отколкото на най-безопасната посока.

Сега обаче Кото не поглеждаше встрани. Опитваше се да спаси хората си.

Овалът на хоризонта се извиваше недалеч. Наближиха висока скална могила, чиято сянка беше с отрязани като с бръснач очертания, ширнала се като езеро от разлято мастило. Кото зави рязко към дълбоката сянка, в която температурата рязко спадна. Топлинните вълни се отразяваха в хладната скала, макар жегата да се стичаше от заобикалящата ги напечена земя, но все пак бе малко по-поносима.