Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Със зачервено и изприщено лице и изтощено и обезводнено тяло, Кото крачеше към пилотската кабина на Ана Пастернак. Възрастната жена му хвърли поглед през рамо и пресече думите му на благодарност:

— Засега недей да ми благодариш, Кото. Все още ни предстои да се измъкнем от този звезден ураган. Всичките ни кораби са претоварени. Нямахме време да организираме евакуационен екип.

— Радвам се, че не изчака — каза Кото. — Макар да се надявах да удържа рухващата колония по-дълго.

— Вселената обича да си прави шеги. Винаги съм си мислела, че дъщеря ми Шарийн ще ме надживее и ще ми даде възможност да разглезя поне десетина внуци, но дрогите бяха решили друго и превърнаха небесната й мина на Велир в купчина боклук.

— Нямат ли скитниците поне една щастлива приказка? — попита сякаш сам себе си Кото и въздъхна.

Пастернак изведе кораба от сенчестата страна на планетата и в следващия момент самото слънце сякаш им обяви война. Дъговидни пламъци отскачаха на огромна височина в пространството, като че ли се опитваха да захапят Исперос. Залповете на короната разтърсваха отлитащия кораб като удари на тояга.

— Никога не съм виждала подобна активност! — изкрещя Пастернак. — Да не би да избухва свръхнова?

— Не, разбира се — отвърна Кото. — Не е този звезден вид…

Стрелките на екраните на ситуационните контролни уреди бяха достигнали червените зони. Пастернак водеше битка със системите, но претовареният спасителен кораб се въртеше като пощурял. Някои от другите скитнически съдове бяха изпаднали в още по-тежко положение. Мощните потоци на слънчевия вятър ги връхлитаха яростно. Пламъците трещяха като камшици.

— Ще е голям резил да спасим хората ти и да изгорим на обратния път.

— Да, това вече ще е истински нокаут.

По комуникационната система избухна пукотевицата на атмосферните смущения, после се чуха разменяните между скитническите капитани съобщения за неочаквани повреди, спрели двигатели и блокирали животоподдържащи системи. Спасителните кораби се движеха плътно един до друг, но безпомощни да си помогнат.

Ана Пастернак захапа долната си устна.

— Всеки трябва сам да се погрижи за себе си. Вече не мога да помогна на никого. — Внезапно тя вдигна ужасен поглед. — Шиз! Дръжте се!

Към тях се носеше страховит пламък — движеше се с по-голяма скорост, отколкото можеха да вдигнат двигателите на кораба.

— Наоколо е пълно с боклуци и не мога да включа на свръхкосмическа! Всяко камъче ще ни направи на палачинка.

— Или някое от нашите кюлчета — обади се Кото. — Което всъщност е по-възможно.

Комуникационната пукотевица се усили.

— Вижте звездата! Вижте звездата!

Кото се обърна и с изумление видя как от звездната повърхност се изстрелват гигантски горещи яйцевидни снаряди. Блестящите обекти се устремиха по дирята на страховитите пламъци, за да засекат отлитащите скитнически кораби.

— Какво е това? — възкликна Кото. — Та те са изкуствени!

— Само хидроги ми липсваха — изръмжа Пастернак.

— Не са хидроги — отвърна Кото. — Формата им е различна, по-елипсовидна. Спектралните върхове са много по-интензивни.

Скитническите спасителни кораби достигнаха най-високата си скорост. Единайсет огнени топки се приближаваха с рев към тях с невероятна бързина. Всяка беше с размерите на малка луна, способна да погълне пет-шест дреднаута на ЗВС. Гледката бе толкова неописуема, че мина известно време, преди изумлението на Кото да прерасне в разтърсващ страх. Огнените обекти от яростната звезда още повече усложняваха тежкото положение, в което и без това се намираха.

— Ако имах свястно оръжие, щях да изстрелям няколко залпа — подхвърли Пастернак. — Или да метна срещу тях няколко ледени кубчета.

Междувременно пламтящите топки се събраха зад отлитащите скитнически кораби така, че неясните им ръбове да съвпаднат. Образуваха непроницаема бариера, ослепително ярка и ужасяваща, но все пак по-търпима от ревящите огнени урагани на слънцето на Исперос.

Кото провери системите на спасителния кораб и с учудване забеляза, че нивата на опасната горещина и радиация рязко спадат.

— Капитане, те… блокират слънчевия поток! Виж, показанията са в поносимите граници.

Скитническите кораби продължиха да се отдалечават. Зловещите огнени кълба се носеха на безопасно разстояние, скупчени в ослепителен щит.

— Те… ни предпазват от пламъците. Откъде са разбрали, че сме тук? И защо… Защо ги е грижа какво ще стане с нас?