Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Ще останем десетина минути, за да може системата да се поохлади. Ако роверът се стопи, ще се наложи да вървим пеша до най-близката сянка.

— Логично, Кото.

Когато отново потеглиха, яростната жега като че ли се стовари още по-безмилостно отгоре им. Слънцето бе надвиснало като зловещо око, кипеше и блестеше яростно, сякаш готово всеки миг да експлодира.

Първият скитнически спасителен кораб пристигна, когато Кото и бегълците се намираха все още на десетина километра от тъмната страна на Исперос. Останалите ровери вече бяха навлезли в по-хладния мрак и скитниците бяха направили площадка, на която да могат да кацат спасителните кораби.

По пътя Кото загуби връзка с един от роверите. Водачът изпрати сигнал за помощ, но не можа да посочи координатите.

— Системите рухват… управлението отказва… пробойни по корпуса, вероятно…

Последният звук — надигнал се ужасяващ рев — потъна в състрадателното пукане и писукане на атмосферните смущения.

Кото стисна зъби, но продължи напред. Всички миньори, инженери и техници бяха наясно с рисковете тук. Скитниците щяха да увековечат паметта на всеки загинал, но само след като бъдат спасени колкото е възможно повече работници от Исперос. Засега Кото трябваше да направи така, че никой друг да не пострада.

Ана Пастернак, язвителна възрастна търговка, предвождаше първата група спасителни кораби към сенчестата страна на Исперос, но се наложи да се откаже от кацане, тъй като слънчевите урагани повишиха активността си и бомбардираха навигационните системи и контролните устройства като побеснели. Останалите спасителни кораби се вмъкнаха в сенчестия конус на планетата и се опитаха да организират план за изтегляне на оцелелите.

Роверът на Кото стигна убежището на тъмната страна — пет превозни средства с бегълци бяха спрели върху плосък кратер, чиято повърхност се бе разтопявала и втвърдявала безброй пъти. Един от роверите бе достигнал площадката, но бе получил пробойна на въздушния резервоар и в момента въздухът му изтичаше. Кото можеше да преразпредели минимални допълнителни резерви от други два ровера, но това би отложило катастрофата само с около час.

— Чуйте ме, трябва да кацнете веднага — изпрати съобщение до корабите той. — Ако не ни спасите до няколко минути, само ще сте си загубили времето и горивото нахалост.

Когато го докара за първи път тук преди шест години, безумно храбрият Джес Тамблин бе приземил кораба си, като се измъкна от активността на короната и пренебрегна рисковете на нестабилното слънце. Тъкмо тази проучвателна експедиция бе убедила Кото, че е възможно да построи действащо съоръжение на Исперос. Оттогава слънчевите урагани бяха станали много по-яростни, сякаш във вътрешността на слънцето се случваше нещо ужасно.

— Така да. Ще направим или голямо тържество, или голямо погребение. Лично аз предпочитам тържествата — предаде Ана Пастернак на останалите капитани. — Всички правите редовна поддръжка, нали? Хайде да проверим колко добри са ни корабчетата.

Групичката оцелели окаяници на Исперос бяха плувнали в пот от страх и горещина в скафандрите си; вдишваха последните остатъци въздух от въздушните резервоари.

— Зарежете цялото снаряжение и провизии — нареди Кото. — Е, някои базаданници ще са доста ценни, ако можете да ги вземете.

Спасителните кораби се спуснаха от небето като ангели — търсеха да налучкат безопасно местенце за кацане. Комуникационните канали отекваха от възторжени възгласи. Още преди първият кораб да се приземи върху неравния терен, Кото разпредели екипите на групи: организира евакуацията така, че тези с най-увредени животоподдържащи системи да се качат най-напред.

— Нищо не причинява по-голяма загуба на време от паниката. Дайте да не си пречим сами.

Кото и без това бе достатъчно опечален, че мечтата му за производствена колония окончателно се е провалила. Не бе успял да я постигне.

Докато се качваха на спасителните кораби, Кото ужасен установи, че е загубил двайсет и един от хората си. Още един ровер се бе повредил на нажежената страна — гъсеничните му вериги бяха затънали в тресавище от разтопени камъни, горещината бе проникнала в горивните клетки и последвалата експлозия бе убила бегълците, преди някой да успее да се върне, за да им помогне. Последната жертва бе една жена, чийто скафандър се бе повредил броени минути преди кацането на първия спасителен кораб. На мразовитата тъмна страна на Исперос тя бе починала от замръзване за по-малко от минута.