Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— О, хайде стига, какво толкова опасно има в тъмното? Или въобще не си задавате подобни въпроси?

— И хората като илдирийците ги плаши неизвестността. За раса, родена под светлината на седем слънца, самата представа за нощ ни бе непонятна, докато Империята не се разрасна и не видяхме преобладаването на сенките на другите светове.

— Да, но за човешката култура нощният мрак е най-добрата обстановка за разказване на истории за призраци. Свързани са с най-хубавите ми спомени от детството. Родителите ми непрекъснато ми ги разказваха в археологическия лагер на Пим — каза усмихнато Антон. След това върху лицето му се появи тревожен израз. — Макар че с тези хидроги май имаме достатъчно причини да се страхуваме.

Слънцето остана зад гърба им — приближаваха се към сумрачния хоризонт. Върху неравната повърхност сенките се бяха издължили като дълги черни нокти. Оставаше още около месец, докато нощта се спусне над Прайм, и границата на мрака се приближаваше бързо насреща им. Звездите сияеха във величествен блясък, разделени от черните пространства между тях. Антон притискаше лице към прозорците на совалката, за да види съзвездията — нали нямаше как да се видят от дневната страна.

Земята блещукаше, за да изстине постепенно в спускащия се нощен студ. Антон си припомни бронираните анемонии ч’канх, прилепнали, по стените на дълбоките каньони, за да оцелеят. Сега, под смразяващия звезден мраз, животът щеше да стихне в сън и търпеливо да чака дългите месеци на несекваща слънчева светлина…

Когато Антон предложи да предприемат тази уникална експедиция, Вао’сх изпита ужас от перспективата да се отправи към мрака само за да види все още нефункциониращия град. Но настойчивият учен упорито убеждаваше паметителя, че това ще е изключително интересно. Накрая, решавайки да направи опит да проумее човешката логика, възрастният историк се съгласи при условието, че сформират достатъчно голяма група от илдирийци да ги придружат.

Антон се възползва от възможността и потърси доброволци сред слушателите на една безкрайно дълга и изключително вълнуваща история. Успя да засегне честолюбието на заинтригуваната публика, като я провокира с усмивка:

— Бихте ли искали сами да изживеете едно приключение? Можем да направим кратко пътешествие, да направим нещо, което никога няма да забравите.

След като обясни идеята си, забеляза изписалото се по лицата им смущение и размаха пръст насреща им.

— Обичате да слушате истории за герои и доблестни постъпки, но как ще ги разберете, ако самите вие се боите и от най-малкия риск? Уверявам ви, че ако посетим строителния обект, ще видите Секда такава, каквато никой илдириец никога няма да види. Втори такъв случай няма да ви се удаде. Толкова ли се боите да опитате нещо ново? — Очите му сияеха. — Необходими са десет доброволци, освен мен и паметителя Вао’сх.

Макар и не особено убеден в начинанието, Вао’сх оглеждаше публиката с любопитство. Самият той никога не бе предизвиквал по подобен начин публиката си и това му даваше познание за собствения му народ.

През следващите дни Антон най-после успя да завербува десет доброволци. С големи мъки…

Докато совалката се носеше над повърхността, Антон задряма. Бяха необходими няколко часа, за да прекосят половината континент и да пристигнат на строителната площадка на Секда. Илдирийските „храбреци“ бяха прекалено възбудени, за да се отпуснат, и той предполагаше, че спокойствието му пред неизвестността им е съвсем непонятно.

Събуди се от намаляването на скоростта и видя пред себе си светлините на втория град. Илдирийците се струпаха край прозорците, най-после заинтригувани.

Кликиските роботи можеха да работят без изкуствено осветление, но бяха уведомени за необичайните посетители. Огромният строителен обект блестеше от ослепително ярка светлина, която прогонваше мрака. Илдирийците, изглежда, се поуспокоиха.

Щом совалката започна да се спуска, туристите навлякоха защитните облекла. Антон също облече костюма си. Примигваше, за да прогони съня. Докато дванадесетимата посетители се приготвят за слизане, совалката спря точно пред главния купол на Секда.

— Всички готови ли сте? Ето за това пристигнахме тук.

Антон усети колебливата им несигурност — все пак бяха на крачка от тъмнината. Пустият недовършен град се възправяше огромен като метрополията Прайм, но необитаем и изпълнен със сенки. Той се усмихна:

— Хайде, няма какво да чакаме повече.