Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Рлинда чукна чашата си в неговата.

— Като познавам хората, сигурна съм, че тези планети няма да останат дълго време безлюдни.

Дейвлин отпи още една глътка и неочаквано се разбърза.

— Колко време ти трябва, за да подготвиш кораба за отлитане?

— Не помниш ли, че ти казах, че съм започнала да събирам багажа? — Тя посочи с широк жест лагера. — А и не е задължително да вземем всички тези боклуци със себе си.

— Добре.

Дейвлин изпи остатъка от виното наведнъж.

Рлинда поклати глава и въздъхна укорително.

— Истинско престъпление е човек да хаби най-изисканите си деликатеси за теб. По-добре да ти бях сипала рециклиран гроздов сок.

Той се изправи.

— Остави това. Трябва да се върнем на Земята, за да докладвам на председателя Венцеслас. Той ще е силно впечатлен от нашите открития. А ако въобще някога си се срещала с председателя, знаеш какво изключително събитие е това.

Спускаха се все по-надолу и по-надолу… прониквайки в непознатите адски дълбини на газовия гигант. ДД изпитваше ужас от неконтролираното спускане, но още по-силно се страхуваше от онова, което възнамеряваха да му направят кликиските роботи.

За да се успокои, той си прехвърляше спомените за първата си собственичка Далия Суини, когато тя беше още момиченце. Спомни си щастливите времена, когато приготвяше вкусна храна за Маргарет и Луис Коликос, докато им служеше в археологическия лагер. ДД винаги бе полагал максимални старания, без да клинчи от задълженията си.

Но сега неприятните събития нямаха край. Кликиските роботи нямаха намерение да го пуснат.

Сирикс се бе заел с програма да проникне с техния износен кораб дълбоко в атмосферата на Пторо. От нагръдника на бръмбароподобния робот се подаваха манипулационни крайници. Оптическите му сензори искряха в яркочервено, докато обясняваше с бръмчащия си менторски глас на плененото компи:

— На тази височина в тропосферата вихровите движения са много силни, но въздухът е толкова разреден, че не съществуват никакви навигационни рискове. Не се притеснявай.

ДД завъртя глава и огледа тромавата машина.

— Не това ме притеснява. Не искам да слизам там долу.

— Въпреки това ние искаме да те вземем.

Пторо беше отдалечена студена планета, по-дребна и по-плътна от повечето супергиганти. Имаше пет тънки сребристи пръстена около екватора. В база данните на ДД нямаше никакви записи за наличие на небесни мини тук.

Докато корабът на Сирикс продължаваше да прониква през сгъстяващите се атмосферни пластове, температурата се покачваше. Промъкваха се през водородни слоеве с малки количества хелий. Прекосиха облачен воал от амониеви кристали и ДД трябваше да се хване здраво, та силното друсане да не го метне встрани.

— Къде отиваме, Сирикс? И защо е необходимо да го правим?

— За да се срещнем с бойните си другари.

Древният робот не продължи с обясненията си.

Навлязоха в истински коктейл от ацетилен, метан и фосфин. Атмосферата се превърна в супа от червеникавокафяви облаци и корабът се замята от мощни течения. ДД си помисли, че всеки момент ще катастрофират.

След което събитията придобиха още по-невероятен характер.

Сред облаци от амониев сулфид някакво подпухнало и прозрачно като медуза създание размахваше огромните си пипала. Сребристите подутини върху желатиновата му мембрана приличаха на десетки очи, които проследиха кораба, докато профучаваше покрай него.

Обрасла с козина стоножка от стъклоподобна тъкан се мяташе като камшик. На друго място в безбрежното небе ДД забеляза проблясващи ръбести кристали в преливащи основни багри, сякаш живи летящи скъпоценни камъни. Навсякъде се носеха планктонови мехури, които преработваха горещината в атмосферата на Пторо и поглъщаха химическите съединения от облаците. Един от мехурите се удари в спускащия се кораб и разпръсна зеленикавосиня струя върху наблюдателния люк.

Корабът ревеше и се тресеше. ДД знаеше, че е подсилен да издържи на невероятното налягане. Макар да не беше го искал, кликиските роботи бяха осъществили конструктивни подобрения в тялото му, което му даваше възможност да понесе тежките условия на заобикалящата го среда. ДД си даваше сметка, че ако корабният корпус не издържи, самият той ще съхрани функционалността и съзнанието си безброй години, мятан и влачен от ураганите сред лепкавата атмосфера на този сатанински свят. Трудно можеше да си представи по-отвратителна участ.