Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— Отлична идея.

— Принуден си да проявяваш изобретателност, когато не всичко ти се поднася на тепсия — подхвърли Зет. — Както са свикнали някои.

Фицпатрик почувства, че трябва да отговори нещо в своя защита.

— Да, наистина е доста лесно да израснеш в прочуто, надменно семейство. Неведнъж ми се е искало да водя обикновен, незабележим живот.

— Известно ни е, че родителите ти са били посланици — каза Зет. — А баба ти Морийн Фицпатрик е била председател на Ханзата. Самата Мадам Брадвата.

Фицпатрик едва не се задави от смях.

— Това име напълно й подхожда.

В съзнанието му изникна образът на непреклонната му баба, когато живееше с нея като малък. Морийн имаше представителна осанка, а изваяното й като от порцелан лице притежаваше студена красота и едва ли напомняше с нещо на старовремска брадва, но въпреки това прякорът му се стори напълно уместен.

— Познавам я от времето след оттеглянето й, когато вероятно вече се е била поукротила. Не бих искал да я дразня обаче, докато е била председател на Ханзата.

Докато Зет лавираше с прихващача из отломките сред бойното поле, Фицпатрик забеляза и други съдове и прихващачи със скитнически спасителни специалисти на борда да разглобяват корабите и да отнасят ценни материали. Електронни системи, модули за спане, хранителни и кислородни провизии, дори метални отпадъци. Вероятно откарваха всичко в космическите докове и работилниците и инсталираха употребяемите елементи в скитническите конструкции.

— А какъв е бил дядо ти? И как се е разбирал с нея? — попита Зет.

Фицпатрик помръдна рамене — тъкмо гледаше един от екипите да разглобява някакъв сегмент от огромния корпус на дреднаут, почернял от светкавиците на хидрогите. Извърна лице: не искаше да гледа разрушенията.

— О, дори не съм го виждал. След като се развели, баба ми използвала всевъзможни политически машинации, за да го унищожи. Доведе го до фалит, остави го без средства и кракът му повече не припари в салоните на властимащите. Винаги съм се питал с какво беше чак толкова лош човечецът.

— Изпита неловкост и прокара пръсти през дългата си коса: беше пораснала много повече, отколкото позволяваше уставът на ЗВС. — Познавам баба си достатъчно добре, за да повярвам някога на нейната версия за случилото се.

Зет прелетя край една смачкана ремора, чиято пилотска кабина беше отскубната, сякаш ловджийско куче я беше разкъсало безмилостно. Наблизо се носеха части от двигателя и Фицпатрик беше сигурен, че за миг зърна спукан скафандър с останките от мъртвия пилот. Стисна очи.

— Не може ли… да огледаме някъде другаде?

За да не го измъчва повече, тя се отдалечи от спасителните операции и полетя по дължината на широкия пръстен. Облаците на Оскивъл изглеждаха гладки и спокойни и нищо не подсказваше, че дълбоко под тях се спотайват чудовища.

— Благодарение на потеклото си родителите ми бяха назначавани за посланици на редица ханзейски колониални светове. Прехвърляха се от едно място на друго, когато почваше да им става досадно. Отглеждаха ме частни възпитатели или ме пращаха в пансиони за привилегировани деца. Ходехме заедно със съучениците ми редовни благотворителни акции — нали знаеш, предварително подготвени, за да се срещаме с обикновени хора, които се предполагаше, че ще запомним.

— Например скитници, искаш да кажеш? — попита Зет с едва доловима враждебност.

— О, не! Баба ми би се ужасила, ако ме хванеше да общувам със скитник. Участвах в акции по почистване на околната среда, посещавах бездомни семейства, раздавах дрехи или супа, помагах при възстановяването на замърсени райони или на бедстващи общности. Виждах, че допринасям полза, но ненавиждах подобни занимания, а и основанията на собственото ми семейство да ме карат да ги върша не бяха по-алтруистични от моите.

— Нали си помагал на други хора, Фици. Това не ти ли беше достатъчно само по себе си? Не те ли караше да се чувстваш добре?

— Така и не успях да го погледна по този начин… поне тогава. Онова, което научих, беше да се усмихвам, когато насочат камерата към лицето ми, тъй като ако допуснех медийна нетактичност, върху гърба ми щеше да се стовари целият гняв на баба ми.

Зет тръсна глава. Продължаваха да се носят напред.

— О, Патрик Фицпатрик трети, твоята Пътеводна Звезда мъждука като бледа свещичка.

— Какво би трябвало да означава това? Някакви скитнически религиозни глупости?

— Ако бях на твое място, не бих си позволила да обвинявам други хора в глупост. Никога ли не си имал близки приятели? Домашни любимци?