Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

Тя продължи да присвива очи срещу ослепителната светлина, която се отразяваше в скалистите каньони и планини. Всичко беше толкова различно. Забелязал как дъщеря му оглежда с изумление чуждоземния пейзаж, Ян разроши косата й.

— Не се притеснявай, момичето ми. Новият ни колониален дом ще е по-привлекателен от това място. Топъл и покрит със зеленина, където да си заживеем и да отдъхнем за разнообразие.

Орли го погледна с грейнали от възторг очи, макар пустинният пейзаж да не я притесняваше.

— Казаха ли ти къде отиваме? Знаеш ли името на нашата планета?

— Е, зависи от късмета ни. Ще разберем, когато изтеглят номера ни. Опасяват се, че всеки ще започне да спори за това на коя планета да отиде, да започнат да наддават за местоназначенията и да объркат досиетата на Ханзата.

Орли седна на земята пред палатката им.

— Би трябвало да ни предоставят поне някакво описание, за да начертаем свои планове.

— Не се притеснявай. Те са проучили всички тези светове и не биха ни изпратили на място, където да не можем да се справим.

Шарените палатки приличаха на осеяли околността гъби. За да се подготвят за притока от колонисти, инженерните екипи на ЗВС бяха почистили просторна пустинна местност с помощта на високоенергийни лъчи, които бяха разтопили пясъка и пръстта в гладка като стъкло повърхност, та совалките да могат лесно да кацат и да излитат. Всеки ден на огрятата от ярка слънчева светлина равнина пристигаха нови натоварени с продоволствие и нетърпеливи колонисти кораби. Доскоро Рейндик Ко беше изоставено място, но сега се беше превърнала в оживен град.

Баща й отвори два пакета с дажби, които беше донесъл от разпределителния пункт, — плодов пудинг с вкус на тебешир, вероятно пълен с протеини и витамини. Орли забеляза, че той се намръщи, и го сръга в ребрата.

— Все пак е по-вкусно от гъбената каша, нали, татко?

— Ако го погледнем от оптимистичната страна.

Ян опъна чергилото на палатката и го закрепи с две подпори, за да им пази сянка. Щом започна да се смрачава и температурата поспадна, Орли влезе в палатката и затършува из багажа, за да извади, синтезатора си. Започна да свири тихичко композирани от нея мелодийки. Действаха й успокоително, а баща й се опитваше да тананика, въпреки че никога не беше чувал нито една от тях.

Изглеждаше отегчен, но се усмихваше.

— О, как мразя това чакане. Може би утре ще ми разрешат да свърша някоя работа в централния комплекс. — Той я погледна замислено. — Защо не си намериш приятелчета? Видях няколко деца на твоята възраст.

Самата тя си го беше мислила, но реши, че не си заслужава.

— Ще изчакам да пристигнем в нашата колония, татко. Тогава ще си намеря сериозни приятели.

— Приятелите са си приятели, момичето ми. По-добре приятел дори само за един ден, отколкото никакъв.

Орли никога не беше имала много приятели, тъй като отделяше прекалено много време, за да предпазва баща си от необмислени постъпки. Обичаше да разказва истории и да измисля разни игри, но работата в гъбените полета на Дремен й отнемаше цялото време. Може би в новата колония щеше да намери някой, който да сподели любовта й към музиката.

— Ще опитам, когато стигнем там, за където сме тръгнали, татко. Обещавам.

През следващите няколко дни Ян предлагаше услугите си в продоволствено-разпределителния център. През повечето вечери обикаляше палатките и подхващаше разговори — описваше Дремен и разпитваше хората за планетите, които бяха напуснали. Орли се упражняваше на синтезатора.

На петата вечер над целия лагер прозвуча гръмогласният сигнал за внимание, което се случваше по няколко пъти на ден. Обнадеждени и нетърпеливи хора показаха глави от палатките и напрегнаха слух, зарязали готвенето и разговорите.

— Този път сме ние, Орли — каза Ян. — Сигурен съм.

Повтаряше го при всяко съобщение през последните три дни.

— Колонистите от група Б, моля, явете се на рампата за комплектуване. Подгответе се за прехвърляне през транспорталите след два часа.

Съобщението беше повторено неколкократно, въпреки че колонистите бяха запомнили всяка дума още първия път. Баща й я тупна закачливо по рамото.

— Казах ли ти, момичето ми. Ако стреляш всеки път, най-накрая ще улучиш.

Колонистите наоколо се разбързаха като обезумели, сякаш беше обявена евакуация. Два часа бяха прекалено много време, за да съберат малкото багаж, който носеха от Дремен. Орли уви внимателно синтезатора в дрехите си и го сложи в раницата си, а баща й натъпка в багажа си дрехите си, папките, многобройните си бележници с всевъзможни неосъществими идеи и няколко инструмента.