Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— Не съвсем. Те бяха част от програмата. Животът ми беше строго предначертан и нямаше много време за спонтанност.

Най-после Зет му се усмихна сърдечно.

— Аха! И всичко това е набило в съзнанието ти представата за това как общуват хората. Ето защо съществуващото между скитниците взаимодействие е такъв шок за теб. Непонятна среда. Животът ти на Земята е бил напълно защитен и подреден. Не се е налагало да полагаш усилия за нищо. Затова не можеш да изпиташ удоволствие от постигнатото от някой друг.

Той се намръщи.

— Ето я познатата Зет Келъм. Беше започнало да ми става чоглаво, че от петнайсет минути не си ме скастрила.

— Туш — каза тя. И след малко добави: — Съжалявам.

Той замълча, потънал в размисъл.

— Никога не ми е хрумвало, че други хора… като вас, скитниците… биха могли да живеят различно, защото така предпочитат. Че може да сте доволни от онова, което имате. Бях убеден, че начинът ви на живот е последица по-скоро от собствените ви недостатъци, отколкото… съзнателен избор. Винаги съм разделял хората на два лагера: богати и нуждаещи се. И изпитвах удовлетворение, че съм от богатите, бях убеден, че нуждаещите се искат онова, което имам аз.

— Извини ме, Фици, но не бих сменила живота си с твоя дори за всички облаги от корпоративните ханзейски банкови сметки.

Без да го поглежда, Зет посегна и докосна ръката му, но осъзнала какво прави, дръпна рязко ръката си, сякаш се беше опарила.

— Може би имаш нужда да започнеш отначало и да направиш нещо полезно, вместо да си останеш разглезено богаташче.

Тя насочи прихващача към площадката за кацане. Щом слязоха и разтъпкаха изтръпналите си крака, от отвеждащия към административните кантори люк се появи широкоплещестият Дел Келъм.

— Ето те и теб, сладурано! — Той изгледа подозрително Фицпатрик. — Надявам се, че си прекарала добре и той не ти е посягал.

— Не се безпокой, татенце. Няма никакъв шанс.

Фицпатрик я погледна обидено.

— Нося новини от Рандеву. Скитниците единодушно решиха да прекратят доставките на екти за Голямата гъска. Блокирахме цялата търговия.

— Спрели сте доставките на екти? — извика Фицпатрик. — Ние се нуждаем от гориво! Докато вие се спотайвате, ЗВС воюва с дрогите и защитава и вашите страхливи задници.

— Нас ли защитавате? — Келъм се разсмя горчиво. — По дяволите, вие зевесетата го демонстрирате по доста странен начин, като нападате и унищожавате скитнически товарни кораби. Наскоро открихме останките на един, пилотиран от моя добър приятел Рейвън Камаров. Отмъкнали сте целия товар екти и сте го взривили с язери. Само недей да ми дрънкаш глупости, че сте ни „защитавали“.

Зет се обърна към него.

— Голямата гъска с нищо не може да оправдае стореното, Фици. Ако искат пак да получават екти, трябва да признаят всички свои престъпления, да подведат извършителите под съдебна отговорност и да се откажат от подобни акции в бъдеще. Съвсем е простичко.

В стомаха на Фицпатрик се надигна гореща буца. Лично той носеше отговорност за тази каша. Именно той бе дал заповед за удара, унищожил невъоръжения кораб на Камаров. Не посмя обаче да отвори уста, за да признае вината си.

Зет, позачудена от странната му сдържаност, го поведе към помещенията, където държаха останалите затворници от ЗВС. Фицпатрик мълчеше: въпреки негодуванието си от ситуацията, в която бяха изпаднали, не можеше да разкрие какво е направил — не само поради страх от репресивни мерки от страна на скитниците, но и защото някаква нищожна частица в него не искаше Зет Келъм да го смята за още по-отвратителен тип…

Рейндик Ко беше съвсем различна от облачната и подгизнала от влага Дремен, но тя беше само междинна спирка, разпределителен пункт, където нетърпеливите колонисти изчакваха да се прехвърлят през транспорталите в новите си домове.

Орли беше свикнала със сивия сумрак и вечно ръмящия ситен дъждец и не помнеше кога за последен път беше усещала ласката на слънчевата топлина върху ръцете и лицето си. За свой ужас получи ужасно кожно обгаряне за първи път в живота си. На Дремен нямаше никакви причини да полага каквито и да било грижи в това отношение, но сега всеки сантиметър от ръцете, бузите и вратлето й беше зачервен болезнено.

Баща й обиколи останалите колонисти, за да ги попита дали имат някакви лосиони или кремове срещу изгаряне. Имаха само няколко души, но той нямаше пари, за да им плати, колкото поискаха. За щастие настойчивите му издирвания бяха възнаградени и той намери нужните медикаменти в базовия лагер на Ханзата. Прибра се целия намазан с мехлеми, с които намаза и дъщеря си.