Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— Дяволски си прав! А и не си им длъжен, Бил.

Фицпатрик беше висок и слаб. Благодарение на благородническото си потекло имаше красиви черти и волева брадичка — е, носът му беше малко прекалено остър. Над двете му светлокафяви очи имаше отвесна бръчка поради постоянните му скептични и неодобрителни физиономии.

— Нямат право да ни принуждават да работим — обади се Шейла Андез, оръжеен специалист, оцеляла в спасителна капсула при унищожаването на дреднаута й над пръстените на Оскивъл.

Тя крачеше нервно из помещението и оглеждаше безразборно струпаните сандъци с провизии. Останалите пленници от ЗВС бяха разпратени на различни обекти, но повечето от тях също отказваха да сътрудничат.

— Нали има Женевска конвенция или както се казваше там? Щом сме военнопленници, чергарите трябва да спазват съответните правила — добави тя.

— Дори да има подобно споразумение, вероятно нямаше да могат да го прочетат — изсумтя Фицпатрик.

Стана избухна в невъздържан кикот, сякаш беше чул най-смешното нещо на света.

— Ако ние не свършим работата, просто ще накарат компитата да я свършат — намеси се кибернетичният експерт Киро Ямейн.

Беше странен тип и формално не служеше в ЗВС. Но така или иначе имаше гениални познания по роботика и беше работил при Свендсен и Палаву в производствените центрове за компита на Земята. Беше служил в участвалата на Оскивъл бойна флота и имаше представа за качествата на новите бойни модели.

— Нямате представа колко ме вбесява, че използват компитата за… за боклукчийска работа.

— По-добре тях, отколкото нас.

Стана се стовари до Фицпатрик. Двамата се вторачиха в сандъците, които трябваше да подредят.

Трийсет и двамата оцелели военнослужещи от ЗВС бяха спасени от космическите цигани, връхлетели като паразити разрушените над Оскивъл бойни кораби, и вече цял месец скитниците ги държаха като пленници на скритата корабостроителница.

Фицпатрик беснееше заради тази абсолютна несправедливост. И двамата му родители бяха посланици и би трябвало да отправят протести и настоявания да се направи нещо. Баба му, старата могъща политическа томахавка, би трябвало да изпрати разследваща комисия или спасителна група. Цялото му семейство би трябвало да е на нокти заради случилото се с него.

Но при мисълта, че се самозаблуждава, стомахът му се свиваше. Да, цялото семейство Фицпатрик сигурно беше настръхнало, но след като бяха разбрали за касапницата сред пръстените на Оскивъл и бяха посрещнали малкото едва успели да се спасят кораби на ЗВС, никой не би могъл да предположи, че той — или някой от останалите — все още е жив.

Никой не знаеше, че са оцелели.

Докато наблюдаваше трескавата активност наоколо, Фицпатрик с изумление разбра колко са огромни космическите корабостроителници, в които се конструираха кораби с всевъзможни размери и модели. Кланът Келъм разполагаше с леярни, производствени цехове, поточни линии — инфраструктура от хиляди хора, които живееха и работеха тук; Когато бойната група бе пристигнала, за да нападне хидрогите, никой не бе забелязал и следа от замаскирания сред пръстените комплекс. Чергарите бяха неуловими и непочтени измамници — тихомълком разраснала се сред звездите ракова клетка.

Правоъгълната астероидна херметическа камера се спусна със съскане и се отвори с тракане. Стана се надигна припряно, сякаш го бяха хванали да дреме по време на дежурство, но демонстративно седналите на пода Фицпатрик и Андез изобщо не помръднаха.

— Няма защо да се преструваш, че работиш, Бил — подхвърли Фицпатрик. — Искам да разберат, че нямам намерение да си помръдна пръста, за да им слугувам.

В помещението пристъпи стройна млада жена с дълга черна коса. Грациозните й движения подсказваха, че е свикнала да живее в среда с ниска гравитация. Зет Келъм, която вече всички познаваха, имаше огромни зелени очи, които можеха да блестят както благосклонно, така и гневно. Фицпатрик я беше забелязвал да присвива пълните си устни едновременно с раздразнение и злонамерена закачливост.

— Не знам как е при зевесетата, но в скитническите кланове обикновено получаваме вечеря, след като си свършим работата, а не чакаме месеци да ни я свърши някой друг.

— В Ханзата — отвърна язвително Фицпатрик — нашите семейства не вземат пленници, без да им разрешат да се приберат по домовете си.

— Виж какво — добави Андез, — ако не ви харесва как си вършим работата, можете да ни уволните и веднага си тръгваме.