Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— Аз имам три. И БиБоб има три на „Сляпа вяра“.

— Четири — поправи я капитанът.

— Добре. — Дейвлин затропа с пръсти по контролното табло. — Искате авариен купол, нали?

Рлинда кимна.

— Сред комплектите за аварийни случаи, но побира само двама-трима души.

— Значи надуваме херметическия мехур над люка и поставяме скафандрите вътре като в херметическа камера. След като разбием люка, колонистите започват да излизат и да обличат скафандрите. Ще могат да се качват на корабите по шест-седем души едновременно.

— Сто и трийсет души? Ще ни отнеме цял век — обади се Робъртс.

— Щом казваш век, значи век. — Дейвлин погледна Рлинда с несвойствена за него усмивка. — Но ще се справим.

Тримата облякоха скафандрите и се заеха с работата си навън, заобиколени от извисяващите се ледени стени на дупката, която бяха изпарили. Изтеглиха огромната преносима херметическа конструкция, предназначена за краткотрайно оцеляване в необитаема космическа среда, и я вдигнаха над люка.

Дейвлин взе една кирка и я стовари с все сила върху металния капак — надяваше се колонистите да го чуят, след като не бяха успели да уловят радиовръзката. Скоро дочу в отговор френетично блъскане от другата страна.

— Поне някой е оцелял.

Облечен в скафандъра, Брансън Робъртс се промъкна през тесния вход с трите допълнителна костюма от „Любопитство“. Докато двамата с Дейвлин се върнаха да донесат другите четири от „Сляпа вяра“, Рлинда нагласи и включи нагревателите в херметическия купол.

— Сега предстои досадното и не особено впечатляващо приключване на спасителната ни операция — измърмори Робъртс.

— Да спасяваш над сто души един по един е достатъчно вълнуващо за мен. — Рлинда тупна закачливо Дейвлин по рамото. — Прекалено състрадателен сте за шпионин, господин Лотце.

Без да отговори, той се зае със замръзналия механизъм за отключване на люка. Когато най-накрая успя да открехне тежкия метален капак, няколко от познатите му колонисти се втурнаха ухилени отвътре. Кметът Руис беше сред първите, прострял ръце към Дейвлин, за да го прегърне.

Срещата беше малко прекалено сълзлива, но Дейвлин не съжаляваше.

Като използваха за основа древния кликиски град, новопристигналите колонисти много скоро превърнаха временния лагер в защитено селище на Корибус. Предстоеше им да усвоят цял един нов свят. Бяха затрупани с толкова много работа, че поне на възрастните почти не им оставаше време за проучвания.

Но за Орли това беше основно задължение.

Преди години ксеноархеолозите бяха разкопали извънземните руини, за да съберат колкото е възможно повече материали, преди да се изчерпят субсидиите им. По-късно Хъд Стайнман и други ханзейски изследователи бяха извършили допълнително проучване на местността. Но Орли знаеше, че има стотици кътчета и цепнатини, където не беше стъпвал кракът на нито един изследовател.

Баща й, изглежда, беше успял дай втълпи упоритите си фантазии, че един ден непременно ще открие заровено съкровище. Ами ако кликисите бяха скрили указания за несметни богатства по време на последното си сражение в каньона…

Орли остави пухкавия си щурец в клетката и тръгна на поредното проучване. Баща й беше дежурен в комуникационната кула и вероятно запълваше времето си с чудноватите си идеи за изобретения…

Стигна до стеснението на каньона, където полуразтопените скални стени се извисяваха отвесно нагоре. В течение на хилядолетия различните по плътност концентрации на минерали в пукнатините се бяха оголили — в записките си Маргарет Коликос поетично ги описваше като „кристални планински капки кръв“. Беше си задавала въпрос дали подреждането им не е някакво оставено от кликисите послание, или е естествено образувание върху гранитните стени, но анализите бяха показали, че кристалите са възникнали дълго след като повърхността на канарите е била превърната в стъкло по време на опустошителното нападение.

Докато оглеждаше изпъкналите върху отвесната стена буци, на Орли й хрумна, че може да ги използва като стъпала за изкачване до пукнатините и дупките горе.

Започна да се катери. Усмихна се при мисълта, че ще стигне до места, неотбелязани върху картите на нито една археологическа експедиция. Маргарет и Луис Коликос, както и Хъд Стайнман, бяха все възрастни хора и никога не биха дръзнали да предприемат нещо толкова непосилно и рисковано.

По средата на изкачването спря и погледна надолу, но веднага установи, че хрумването й не е твърде уместно. Стената на каньона се спускаше зашеметяващо под краката й, а извисяващата се над главата й част беше покрита с алуминиеви кристали, които изведнъж й се сториха съвсем тънки и несигурни. Ако се изпуснеше или й призлееше, щеше да полети право надолу към неминуемата си смърт.