Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

Когато най-после пристигнаха, Кото напъха всичките си размишления в някакво задно чекмедже на мозъка си. Посрещна го широкоплещестият Дел Келъм, вирнал рунтавата си брада.

— Мамка му, Кото, майка ти непрекъснато ни повтаряше да се вслушваме във вятърничавите ти идеи. Сега ти се удава възможност да се посветиш изцяло на тях.

Кото изобщо не се засегна.

— Радвам се на подобна възможност. — Той огледа просторната площадка. — А къде е корабът? Нямам търпение да започна.

— Не можем да държим подобно нещо в близост до населено съоръжение — дрогите може да си го потърсят. — Келъм стовари ръка върху рамото на Кото и го поведе навътре. — Моите работници го откараха от другата страна на пръстените — стои там и те очаква.

После включи стенния екран, на който се появи диаграма с пунктирано трасе, очертаващо орбитата на сферата на хидрогите в периферията на пръстените.

— Определих пет от нашите слушателски и приятелски компита за твои помощници, но ти ще си единственият човек там. Освен ако не ти трябва още някой?

И повдигна вежди.

Инженерът тръсна глава.

— Предпочитам да съм сам.

— И аз така си помислих. Разполагаш с пълен комплект провизии и диагностично и лабораторно оборудване.

След което включи фотографско изображение на извънземната сфера и Кото се вторачи в нея като хипнотизиран.

— А сега върви да разбереш какво е — каза Келъм.

Когато корабът на Дейвлин най-после се дотътри до покрайнините на системата на Релекер, в резервоарите му бяха останали само изпарения от космическо гориво, но предавателят му продължаваше да изпраща сигнали за помощ. Слънцето блестеше ярко, но брилянтните точици на планетите изглеждаха недостижимо далечни. Той часове наред правеше изчисления, обмисляше и отхвърляше всевъзможни отчаяни възможности.

Накрая внимателно избра подходящия момент и избълва остатъците от горивото си през двигателите, за да придаде тласък на кораба и да продължи да се придвижва по инерция в правилната посока. Имаше шанс да стигне до една от планетите — но щеше да мине твърде много време.

След като измина цял ден и той започна да губи надежда, че ще го забележат навреме, корабът му беше засечен от един преден разузнавателен пост, който дежуреше за набези на хидрогите. Отбранителните разузнавачи на Релекер официално не се числяха към ЗВС и явно бяха зле обучени, но поне бяха на точното място в точния момент. Щом го прехвърлиха на борда, тъй като знаеше, че не разполага с излишно време, той показа старите си препоръчителни документи от председателя Венцеслас и обяви военния си чин в ЗВС. Тъй като екипажът не се освободи от притесненията си, Дейвлин приложи някои техники от обучението си за сребърна барета, за да поеме управлението на разузнавателното корабче-шамандура и да се втурне към Релекер, където да предяви настоятелните си искания.

Хората на Крена замръзваха, умираха… и разчитаха на него.

Но населението на Релекер беше точно толкова неподготвено за суровите условия, колкото и на повечето колонии. Доскоро това беше луксозен курорт с минерални бани, който обслужваше заможни ханзейски граждани. Лишени от способността да се справят самостоятелно, обитателите му отдавна бяха изразходвали почти всички свои запаси от екти, за да събират продоволствие за аварийна ситуация и всевъзможни други боклуци, които смятаха, че ще са им необходими, за да оцелеят.

Когато Дейвлин се представи на губернаторката на Релекер, приятно закръглена дама, казваше се Джейн Пекар, тя му отговори, че не разполага с никакви ресурси, за да окаже помощ на колонистите на Крена.

— Въпреки всички ваши препоръки, господин Лотце — заяви тя, — както и очевидната ви настоятелност, ние просто не сме в състояние да ви помогнем.

— Вашите хора изглежда, не си дават много зор, за да търсят изход от тежки ситуации.

Дейвлин не разполагаше с никакви възможности да принуди хората на Релекер да предприемат някакви действия, нито да ги провокира да предложат подкрепата си. Не можеше да повярва, че е превъзмогнал толкова пречки и се е справил с толкова трудности, за да стигне дотук, само за да се окаже пред куп други непреодолими обстоятелства, с които не знаеше как да се справи. А и не разполагаше с никакво време. Беше абсолютно безпомощен. Нима нямаше да оправдае надеждите на хората на Крена?

Накрая губернатор Пекар въздъхна и добави:

— След ден-два по разписание трябва да пристигне продоволствен кораб. Някоя си Кет… нещо „Ненаситно…“ или от този сорт. Може би те ще могат да помогнат.