Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

Най-съществено беше инсталирането на генератори и запасяването с гориво и топлинни източници — от най-дребните батерии до огромните термални пещи. Инсталираха и въздухопроводи за циркулиране на въздуха и пречистване на въглеродния двуокис в тунелите. Някои от ужасените колонисти не разбираха напълно нуждата от пречистватели и разчитаха на вентилационни шахти, които да осигуряват достъп на въздух от повърхността. Дори не можеха да си представят какво би се случило, след като се вкочани самата атмосфера на Крена.

Дейвлин не беше сигурен, че ще успее да съхрани високия им дух, но трябваше да полага максимални усилия, за да ги принуждава да работят.

Дейвлин оглеждаше за последно малкия космически кораб. По време на обучението си за сребърна барета беше изкарал курсове по механика и космически операции при извънредни случаи. Тази задача му се струваше по-безнадеждна дори в сравнение с останалите дейности, но оцеляването им зависеше от това дали щеше да успее да отлети от Крена, за да доведе помощ. Нито за миг не си позволяваше дори да помисли, че няма да успее.

През последните три дни температурите отвън бяха спаднали с цели сто градуса. Цялото небе тънеше в мрак, набраздявано само от време на време от бледото сияние на последните искрици, които осейваха смъртно раненото слънце.

Внезапните катастрофални климатични промени причиняваха унищожителни урагани и сътресения в атмосферата. В момента повечето колонисти се намираха под повърхността. Самият Дейвлин беше навлякъл най-топлите си долни дрехи, една дебела шуба и топлоизолиращи ръкавици. Макар да му пречеха да работи, те пазеха пръстите му от премръзване и окапване.

В двигателите на туристическото му космическо корабче беше останало рисковано малко екти и той отдели целия ден, за да отстрани излишната маса, да увеличи ефективността на конверсионните двигатели и да подобри изгарянето на илдирийското космическо гориво с надеждата да удължи полета с поне още неколкостотин хиляди километра.

Планетата се тресеше в предсмъртна агония и изстиваше ежечасно. Под земята колонистите щяха да са на топло още известно време. Но ако той все пак не успееше да стигне до Релекер, нямаше да ги спаси никой, никога…

След като се подготви, доколкото му беше възможно — разбираше, че по-нататъшните усъвършенствания ще му отнемат прекалено много време — Дейвлин реши да отлети. Колонистите вече бяха закрепили тежкия люк на входа на тунела: сводеста врата от бракуван метал, достатъчно дебела, за да изолира от вкочаняващия мраз. Докато натискаше контролните клавиши, за да влезе вътре за последен път, Дейвлин си помисли, че след ден-два вече ще е необходим херметически скафандър, за да се излезе на повърхността. Дори сега се усещаше недостигът на кислород.

Тунелите бяха приятно затоплени — засега колонистите все още разточителстваха с разхода на енергия, но не студът щеше да е проблем за тях. Може би по-скоро топлинният капацитет на машините и излъчващите топлина сто и трийсет тела биха създали проблеми, ако не се намереше начин да бъдат изразходвани или преобразувани в използваема енергия.

Колонистите се събраха да се сбогуват с него и Дейвлин се изуми от увереността, оптимизма и надеждата им. Беше направил всичко необходимо, за да ги уведоми за незначителните им шансове за спасение и за невероятно тежката ситуация, в която се намират. Но тъкмо той беше човекът, пътувал до безброй ненаселени кликиски светове. Тъкмо той беше открил как да задейства транспорталите и в глупостта си те бяха уверени, че Дейвлин Лотце може да се справи с всичко. Защо да не им позволи да изпитват тази увереност? Ако не успееше, никой друг нямаше да узнае и всички те щяха да бъдат погребани под леда. Беше им необходимо да вярват.

Кметът, изглежда, очакваше от него да произнесе вдъхновена реч, но Дейвлин каза само:

— Ще направя всичко възможно да доведа помощ.

И без да губи повече време, излезе навън и запечата люка към хибернационните тунели. Напрегнал всички сили срещу брулещия вятър и свистящите парчета лед, се дотътри до хангара, вмъкна се в малкия кораб с полупразни резервоари, включи двигателите и го насочи през вилнеещите вихрушки към призрачно мержелеещото се агонизиращо слънце. Не направи никакви изчисления дали ще достигне, или не до най-близката система. Просто щеше да лети. Трябваше да се надява, че ще стигне достатъчно далеч.