Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— Този свят ще загине — продължи Дейвлин. Въпреки че изпитваше привързаност към тях, не искаше разкрасява ситуацията, в която бяха попаднали. — Фероуите губят сражението на слънцето. След няколко дни цялата система ще бъде скована от смъртоносен мраз и не мога да измисля никакъв начин да измъкна в безопасност някого от Крена.

Кметът Руис отпусна ръце върху корема си.

— Ние сме обикновени колонисти, Дейвлин. Никой няма претенции да разбира тези неща. Кажи ни какво да правим!

Дейвлин огледа втренчените в него лица; искаше му се да може да им отговори. За своя собствена изненада си даде сметка, че не му е безразлично какво си мислят за него и как го възприемат. Най-лошото, което би могъл да им каже, беше, че не знае. Всички виждаха помръкващото слънце и усещаха спадането на температурата, докато планетата се напрягаше да продължи да функционира под страховито намаляващата слънчева активност. Предстоеше им огромна работа, затова реши да ги окуражи.

Нареди цялото тежко машинно оборудване да бъде докарано в центъра на града и каза:

— Забравете за реколтата и добитъка. След една седмица домовете ви ще бъдат покрити от ледници. Можем да разчитаме единствено на складираната храна. Уверявам ви, че поне седем други неща ще се окажат фатални, преди да изчерпим дажбите.

Не ги изброи, но и колонистите не задаваха излишни въпроси.

— Единственият ни шанс е да съхраним живота си с всички възможни средства, докато пристигне помощ. А не разполагаме с много време.

Кметът кимна и унило попита:

— А кой ще ни спаси, Дейвлин?

— Все още мисля по този въпрос.

Огледаха още веднъж през телескопа на любителя астроном нестихващата битка в плазмените слоеве на слънцето. Фероуите отстъпваха, връхлитани от все по-многобройни рояци диамантени бойни кълба. Слънчевите петна се разрастваха като огромни рани. Огнените езици изригваха и се извисяваха от слънчевото ядро като последни издихания.

Пораженията бяха необратими. Звездата беше обречена.

Колонистите бяха втрещени от бързата промяна на климата. Над южния континент отделни части от атмосферата започваха да се сковават от студ, забушуваха яростни урагани — създаваха празни пространства, които на свой ред причиняваха гигантски засмукващи кориолисови бури. Скоро огромните вихри започнаха да се придвижват на север, като причиняваха още по-зловещи проблеми на колонистите.

Още през първата нощ суровият мраз унищожи повечето култури и растения, а през всяка следваща нощ температурите спадаха с по още двайсетина градуса в сравнение с предишната. На четвъртата нощ дърветата се раздробиха на трески. Вятърът ставаше все по-силен и ледените вихрушки отнесоха колониалните жилища, които не бяха проектирани за арктически температури.

Всички жители на града работеха денонощно, осъзнали връхлетялата ги опасност. Бяха изтощени и уплашени, но въпреки сграбчилия ги ужас изпълняваха всички инструкции на Дейвлин. Той се молеше замислите му да свършат работа.

Изпитваше мъчителна болка при гледката на използваните доскоро за обработване на земеделски парцели и копане на руда машини, превърнати по спешност в земеизкопни машини за прокопаване на дълбоки тунели и защитни убежища под повърхността, където заселниците евентуално биха могли да оцелеят сред нахлуващия неописуем мраз.

И все пак нямаше да оцелеят дълго.

След като огледа всички налични конструктивни материали, Дейвлин моментално отхвърли възможността за изграждане на топлоизолирани постройки на повърхността. Помръкнеше ли слънцето, дълбокият космически мраз щеше да вкочани всичко. Ако разполагаха с време и достатъчно суровини, някои изобретателни скитници вероятно биха могли да издигнат достатъчно защитени конструкции за по-дълго оцеляване, но Крена се беше радвала на спокойствие и еднообразие и кметът Руис и заселниците не бяха подготвени за всичко това.

Дори хора без никакъв опит в строителните работи полагаха максимални усилия и изграждаха тунелни шахти, докато екскаваторите проникваха все по-надълбоко. Дейвлин не беше в състояние да направи точни изчисления на каква дълбочина под повърхността би трябвало да се скрият, затова ги караше да копаят толкова надълбоко, колкото им позволяваше времето, след което оборудваха помещенията, за да се скрият в тях от внезапно връхлетелия ги ледников период. Докарваха хранителни запаси и от най-отдалечените къщи и ги събираха в общи подземни хранилища. Кметът се занимаваше с контролирането на надземните дейности и изчисляването на дажбите.