Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

Повтаряше си отново и отново: „Мога да издържа…“

На развиделяване над главата й бавно се влачеха дъждовни облаци, но бурята беше попреминала и яростните вълни се бяха поукротили. С облекчение зърна петно кафява суша, огряно от лъчите на надигащото се над хоризонта слънце. В първия момент се уплаши, че теченията и вятърът са я запратили обратно към самотния й остров, но изопнатата крайбрежна ивица се простираше на прекалено голяма дължина. По всяка вероятност беше континент.

Започна да гребе като обезумяла. Вятърът духна в същата посока и тя нагласи платното и се понесе към все повече приближаващата се земна твърд. Мина почти цял ден, докато стигне до брега — безкрайна отблъскваща пустош.

Стомахът й се сви на буца и за момент Нира си помисли, че може би щеше да е по-добре, ако беше останала на обраслия с тучна растителност остров, но веднага се упрекна. Беше направила своя избор на всяка цена да се опълчи срещу губернатора и да провали намеренията му, дори ако това би коствало живота й.

Когато салът й най-после спря до кафявия бряг, тя пристъпи от влажните трупи и се стовари на колене на пясъка.

Беше ужасно изтощена, но пое дълбоко дъх и усети прилив на енергия.

Напрегна всички сили, изтегли сала на сушата и го завърза, без да си дава сметка защо го прави. Нямаше никакво намерение да го използва пак и със сигурност нямаше никакво желание да се върне на острова, дори да можеше да намери обратния път до него.

После вдигна ръка над очите си и огледа далечината. Зад гърба й се простираше безкрайната водна шир, а пред нея се беше проснал нейният път сред пустия мрачен пейзаж. Там някъде беше нейното спасение.

И Нира закрачи към хоризонта, с гръб към брега.

Всички изпаднаха в паническо недоумение.

Всичките трийсет и седем илдирийски служители ахнаха едновременно, сякаш видели стоварващото се острие на палача върху врата на осъден. Антон чуваше потропването на несигурни стъпки и тракането на чинии, докосвани от опипващи слепешком подплашени пръсти, които търсеха да се хванат за нещо. Свещеникът-философ Илюр’л изкрещя, сякаш се надяваше да върне последните искри на оттеглящите се фотони, които проблеснаха върху кристалните стени и потънаха в бездната на мрака.

— Сега какво ще правим? — чу се глас.

Мхас’к ли беше? Антон не можа да познае.

Макар да беше стреснат и объркан, Антон се опита да запази самообладание.

— Сигурно е изгорял бушон. — Гласът му отекна зловещ и безплътен. — Успокойте се.

— Къде е инженерът? — изпищя пронизително губернаторът и се задави от ужас. — Как му беше името?

— Нур’оф, губернаторе.

Това беше тъничкото гласче на Бхали’в.

Най-накрая един от изкопчиите, Вик’к, запали ръчен авариен блестител, който използваше за придвижване из тунелите, и вцепенените илдирийци изпъшкаха облекчено. Най-близките се струпаха около уплашения изкопчия и скриваха светлината от тези, които останаха встрани.

— Какво стана? Кой го направи? — попита настоятелно Ави’х.

— Това са шана рей! Нападнали са ни!

Пак беше Илюрл. Антон си помисли, че образованият свещеник-философ би трябвало да е по-благоразумен.

— Хайде стига, не ставайте глупави. — Той се обърна към Вао’сх, който не помръдваше от ужас. — Може би не трябва да разказваме повече ужасяващи истории днес.

— Да, паметителю Антон, това би било разумно.

Друг широкоплещест изкопчия измъкна втори авариен блестител от раницата си и осветлението в напомнящата пещера банкетна зала грейна по-силно.

Антон заговори успокоително:

— Ето, виждате ли? Всичко ще се оправи. Няма място за паника.

Той единствен беше запазил самообладание.

През отминалия дневен сезон веднъж бе предложил на група илдирийски туристи да отидат до строителния обект на Марата Секда върху тъмната страна на планетата, а те очевидно го помислиха за невменяем. Все пак с помощта на приказки за героични постъпки на човешки герои успя да ги убеди и най-накрая събра достатъчно голяма група желаещи, за да тръгнат. Сега членовете на малобройната група по поддръжката го гледаха втренчено като глупак, който не разбира на каква опасност са изложени. Така че вместо да разказва приказки за герои, щеше да му се наложи сам да демонстрира безстрашието на истински герой. Прекаралият целия си живот сред книгите учен са усмихна на иронията на ситуацията, в която се беше озовал.

— Така, нека да помислим трезво. Докато успеем да ремонтираме генераторите, разполагате ли със свещи? — Той погледна питащо кухненските работници, които приготвяха и сервираха храната. — С някакви горелки за готвене или факли в кухните?