Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— Тогава какво ще правим, губернаторе? — чуха се гласове. — Как ще се измъкнем? Къде ще отидем? Кой може да ни помогне?

Ави’х повдигна брадичка и издаде заповед като истински губернатор:

— Трябва да насочим енергията към комуникационните ни системи. Ще изпратим сигнал.

Антон знаеше, че без зелен жрец никакъв сигнал за помощ не може да стигне навреме до друга илдирийска планета или дори до кораб на Слънчевия флот. Септата бойни лайнери, която беше докарала губернатор Ави’х, беше отлетяла преди доста време и вече сигурно беше на няколко звездни системи оттук.

— Магът-император не може ли да усети случващото се чрез тизма? Няма ли да обяви тревога и да изпрати спасителни кораби? — попита Антон.

Вао’сх поклати глава.

— Губернаторът на Марата е негов брат, а не син. Връзката не е съвършена. Ако вниманието му не е насочено другаде, магът-император може да долови бедствието, в което сме изпаднали, но не достатъчно ясно, за да разбере, че трябва веднага да изпрати спасители.

— Кой друг би могъл да ни помогне?

Илюр’л се мъчеше да овладее страха си.

На администратора му хрумна нещо.

— Можем да се свържем с кликиските роботи в Марата Секда.

На лицето на Ави’х грейна въодушевление.

— Отлично предложение, Бхали’в. Да, градът би трябвало вече да е почти готов и там е ден. Роботите могат да ни помогнат и там ще изчакаме да ни спасят.

Всички се развикаха радостно.

— Ще се избавим.

— Отново ще бъдем под слънчевата светлина!

Антон изпита мигновена тревога.

— Чакайте малко. Първо, не знаем дали кликиските роботи не са виновниците за случилото се. Кой друг е на Марата?

— Шана рей! — настоя отново Илюрл. — Може би тъкмо те са прокопали всички тези подземни тунели, където цари вечен мрак.

Бхали’в погледна Антон с раздразнение.

— Тези роботи се трудят от десетилетия за нас и никога не са показали никакви признаци на предателство. Защо да не им се доверим?

Антон повдигна вежди.

— На първо място, защото някой току-що разруши всичките ни генератори и угаси осветлението.

Вместо да го изслушат, губернаторът и инженерът тръгнаха припряно към комуникационната зала, понесли няколко блестителя и една от свещите като предпазна мярка, въпреки че осветлението беше достатъчно.

Вао’сх мълчеше притеснено. Антон седна до него. Паметителят поклати осеяната си с изпъкналости глава.

— Убедени са, че са шана рей, защото не могат да си представят друг противник, който би могъл да стори това… но това е невъзможно! Абсолютно невъзможно.

След известно време губернаторът Ави’х и Нур’оф се върнаха с грейнали лица.

— Отлични новини! — заяви Ави’х. — Разговарях с кликиските роботи в купола Секда. Обясних им възникналата ситуация и те предлагат достатъчно съоръжения, продоволствие и провизии, за да ни настанят, докато изчакаме спасителната мисия. Но нямат транспорт, за да дойдат да ни вземат. Налага се сами да стигнем дотам.

— Как ще го направим? — попита Илюрл. — Марата Секда е чак от другата страна на света.

Ави’х погледна инженера, който отговори:

— Трябва да пропътуваме тъмната страна, за да излезем отново на светло. В хангарите отвън има три бързохода за придвижване по суша.

Илдирийците не се въодушевиха особено, но Антон вече беше прекосявал целия континент през последния дневен сезон и знаеше, че това не е невъзможно.

Тъй като участниците в малобройния екип продължиха да мърморят и да хленчат, най-накрая търпението на Вао’сх свърши и той викна:

— Спрете! Не чухте ли какво каза инженер Нур’оф? Цялата ни енергия скоро ще се изчерпи. Марата Прайм ще потъне в абсолютен мрак. Ако не тръгнем, преди да е станало прекалено късно, всички ще загинем тук в тъмнината.

Това беше достатъчно, за да спрат всякакви по-нататъшни оплаквания.

Небето над Крена помръкваше и изстиваше заедно с изтляващото слънце.

Веднага щом се върна от кратката си космическа проверка, Дейвлин събра колонистите — всичко сто и трийсет души — и им обясни извънредното положение. Изобщо не преувеличи, като каза, че това е най-ужасната заплаха, с която са се сблъсквали.

— Нямаме никакво време за общоградски събрания и спорове. Разполагаме най-много с една седмица, за да преустроим цялата колония. Да се окопаем и зазимим, което би ни осигурило поне минимален шанс да оцелеем.

Гласът му беше твърд и непоколебим.

Благодарение на преувеличените истории, които им беше разказала за него Рлинда Кет, колонистите го слушаха със страхопочитание и възхищение по-скоро за голямо негово неудоволствие, тъй като той не обичаше да привлича вниманието към себе си. Възприемаха го като герой, който би могъл да ги избави и от най-невероятните затруднения. И му повярваха.