Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

Изненадата на Удру’х изглеждаше искрена.

— Никога не би ми минало през ума дори да поставям под съмнение заповедите ти, господарю. Но се надявам добре да обмислиш, преди да направиш фатални промени.

Джора’х потъна в размисъл. Даро’х поглеждаше от време на време двамата братя, изпаднал в абсолютно недоумение. Магът-император имаше единственото желание да освободи всички подложени на разплодителната програма човешки затворници и да ги върне на Теранския ханзейски съюз. Нито един от тях не беше зървал Земята и не знаеше почти нищо за нея, но те бяха потомци на изпълнени с надежди някогашни колонисти. Заслужаваха повече от… Добро.

Вече почти две столетия илдирийците криеха това безсрамие от Ханзата. Джора’х знаеше, че ако разкрие ужасяващата тайна, ще възникне дипломатическа криза, а може би щеше да избухне и война с човешката раса. И макар Илдирийският слънчев флот да беше по-опитен и могъщ от Земните въоръжени сили, Джора’х не подценяваше изобретателността на дръзките човеци.

— Удру’х, може би нямаме друг избор, независимо от личните ми резерви. Наистина ли си убеден, че моята дъщеря има необходимия потенциал да разреши конфликта с хидрогите? Кликиските роботи ни предадоха и подозирам, че са решили да станат наши врагове.

Тази новина вбеси губернатора на Добро.

— Щом кликиските роботи са ни предали… или отказват да посредничат, нямаме никакъв избор, освен да изпратим Осира’х като посредник при хидрогите.

— След като дъщеря ми е надеждата на Илдирийската империя — отговори със смирена въздишка Джора’х, — още по-важно е да се срещна с нея.

Удру’х се усмихна.

— Ето, че вече разбираш, господарю.

Да, разбираше. Но как ненавиждаше онова, което беше принуден да направи на Добро, за да спаси Империята.

Готов за напрегнатия разговор, който можеше да се окаже фатален за оцеляването им, Съливан Голд стоеше на мостика на своя облачен комбайн, облечен в най-представителните си дрехи. Както преди всяка делова среща, се беше обръснал, беше освежил дъха си и се бе съсредоточил върху предстоящия сблъсък. Искаше му се Лидия да е тук, за да оправи яката му и да одобри външния му вид.

Колкер му каза, че изглежда добре.

Зеленият жрец вече беше изпратил няколко съобщения по телевръзката до колегите си и те с нетърпение очакваха още новини, за да ги предадат на Ханзата. В Двореца на шепота Натон беше информирал краля и председателя, но въпреки тяхното напрегнато съпричастие в момента Съливан беше оставен сам на себе си. ЗВС не бяха в състояние да изпратят военно подкрепление достатъчно бързо, нито пък биха се ангажирали с пряк сблъсък със Слънчевия флот. Нямаше никакво съмнение, че правителството на Земята няма да предприеме никакво действие, а ще изчака да разбере как се е справил със ситуацията.

Съливан се изкашля. Надяваше се да не се налага да вика подкрепа. Беше много неловко да молиш да те спасяват.

Облицованата с пъстри плочки илдирийска совалка излетя от многоцветния флагмански боен лайнер и бавно се понесе към тях. Съливан изтри потните си длани в топлинната си жилетка.

— Започва се, Колкер. Всичко е в ръцете ни. Да се възползваме от възможността да направим добро впечатление на неочакваните ни съседи.

Разсеяният зелен жрец отдели пръсти от фиданката, която постоянно мъкнеше със себе си.

— Съжалявам, Съливан, какво каза? Бях съсредоточен в телевръзката, за да разкажа на останалите какво става тук.

— Мислех, че вече си го направил.

— Обяснявах, че все още няма нищо ново. Вашият председател също слуша с нетърпение.

Съливан въздъхна.

— До този момент ситуацията на облачния комбайн ни позволяваше излишни разговори, но вече не. Нужно ми е цялото ти внимание, докато всичко свърши, Колкер. Спести си спомените за по-късно.

Сконфузената усмивка на зеления жрец смекчи раздразнението му.

— Ще огранича комуникацията… до най-същественото.

След малко, почти петнайсет минути по-рано от уточненото време за срещата — дали нарочно? — совалката на адара се приближи, навлезе в кондензираното атмосферно поле на облачния комбайн сред вихрушка от мощни ветрове и се ориентира по насочващия светлинен лъч към площадката за кацане. Лицето на Съливан се беше зачервило от силния вятър. Той се усмихваше широко, сякаш му предстоеше най-приятната среща в живота му.

Покритият със спирали люк на чуждоземната совалка се отвори и Съливан пристъпи напред, за да посрещне двамата илдирийци. Единият беше висок, е надменна осанка и облечен в безукорната си военна униформа, беше необичайно красив според земните стандарти. Той заговори, преди Съливан да е успял да ги поздрави с добре дошли.