Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— Отлично. Доволен съм, че се споразумяхме. Сега вече наистина би трябвало да станем приятели. — Той отново протегна ръка на адара. — Ако вече сме се договорили, можем да си почваме работата. Ще изпратя част от следващия ни товар директно във вашето съоръжение. — Той избърса потното си чело с ръка. — Бих искал да отбележа колко се радвам от постигнатото сътрудничество и…

Хроа’кс го прекъсна рязко — обръщаше се към Зан’нх:

— Ако мисията ни тук е приключила, нужно ли да е пилеем още време, адаре? Трябва да се върнем веднага на бойните лайнери и да се заемем с нашия небесен комбайн. Имам да свърша куп неща, преди да задейства на пълна мощност. Куп неща. — Миньорът обърна грубоватото си лице към Съливан. — Това споразумение ще се окаже празни приказки в момента, в който се завърнат хидрогите. Защо да си губим повече времето?

Зан’нх кимна и каза:

— А няма никакво съмнение, че хидрогите ще се върнат.

Мъртвата от хиляди години газова планета на хидрогите не беше нищо повече от космическа сажда.

— Никакви признаци на живот — съобщи помощник-командир Рамирес.

След разгръщането на кликиския факел на Пторо Тасия бе успяла да издейства на своя навигатор и на някои от останалите си достойни бордови офицери повишение с една степен.

— Остатъчни термални отчитания, странични молекулярни продукти и тежки метали от ядрената експлозия, но очевидно е започнала като газов супергигант, а не като естествена звезда. Трябва да е била подложена на факела много отдавна.

Анализът на главния научен съветник Палаву беше уточнил двайсет и една малки мъртви звезди с аномални характеристики. След като корабът й се приближи до студения въглен, сензорите потвърдиха, че е поредната останка от изпепелен свят на хидроги. Тасия изпита вътрешно удовлетворение.

— Радвам се, че не сме единствените, които са дали урок на тези копелета.

Веднага щом разбра за откритието на Палаву, адмирал Стромо издаде заповед за изпращането на проучвателна експедиция за изследване на гробищата на хидрогите. Това беше четвъртата изпепелена планета, която посещаваха.

След като мантата влезе в орбита над бледата мъртва планета, екипажът направи голям брой изображения. Тасия си представи как е изглеждала планетата преди изстрелването на факела: огромно кълбо от белезникави облаци, където скитниците биха могли да конструират доходоносните си небесни мини. През изминалите хилядолетия изкуственото слънце беше изгорило цялата суровина за гориво. Някои от останалите редки елементи и супермулекули може би представляваха известен интерес, но се съмняваше, че дори чудак като Кото Окая би имал смелостта да си пъха носа в подобно местенце.

ЗВС се надяваха, че с помощта на анализите на тези ликвидирани планети ще могат да научат повече за дългосрочните последици от факела. Тасия изпитваше смътно подозрение, че генерал Ланиан чисто и просто се наслаждава тайно на местата, където хидрогите са претърпели съкрушителни поражения.

След няколко хиляди години Пторо щеше да изглежда по подобен начин — щеше да изтлее след изчерпването на цялото му гориво. Ансиър също, ако дрогите вече не я бяха загасили, както беше видяла да опитват.

— Отметни я — нареди тя след два часа. — Чака ни още цял списък.

На следващата спирка обаче се вцепениха от ужас — звездата на системата бе център на ужасяваща битка. Самият изтлял много отдавна газов гигант беше тъмен и студен и сега хидрогите бяха превърнали в мишена колосалното слънце.

Във вихъра на яростното сражение елипсовидните огнени топки на фероуите набираха височина и се сблъскваха с буквално милионите бойни кълба, които налитаха като пирани. Във всички посоки се стрелкаха невероятно мощни енергийни заряди. Диамантените сфери на хидрогите връхлитаха периферията на кипналата корона, плъзгаха се по външните слоеве на плазмата и изстрелваха титаничните си снаряди надолу.

Тасия беше видяла подобно сражение на експерименталния обект Ансиър, но изпепеленият газов гигант беше само миниатюрна звезда-джудже, а това беше нормално слънце и многократно по-голямо полесражение на яростната битка между хидроги и фероуи. Колосалните ръкави на слънчевите пламъци изригваха нагоре, плюейки плазмени кълбета, които се търкулваха обратно надолу към бушуващото слънце като шурнала от разкъсана артерия кръв.

Бойните кълба връхлитаха все по-яростно от околното пространство. Защитаващите се фероуи се мятаха насреща им и огнените им кълба се взривяваха в диамантените сфери. Вълните на хидрогите се редуваха една след друга.