Кевин Андерсън: Разпръснати слънца

Той се изчерви.

— Е, кой би си помислил, че татко ще иска да е фермер? Да се ровичка в калта и да наглежда растения?

Крим Тайлар смръщи вежди.

— Шиз, това със сигурност е по-добре от миньорството. Дай ми почва на мен. Винаги съм мразел Пторо — там е студено, мрачно и ветровито. — И направи кисела физиономия.

— Виждал ли си картините, след като зевесетата използваха кликиския факел? — попита Нико. — Сега Пторо е голяма огнена топка.

— Е, значи поне е станало топло — изсумтя Крим.

Родителите му не можеха да скрият гордостта си, докато го развеждаха из новозасадения сектор със зеленчуци.

— Нико, ти имаш важна галактическа мисия. Но все пак отдели няколко секунди да обърнеш внимание и на дребните неща — каза Марла.

— Ето за какво се бием, когато се свършат всички велики слова — допълни Крим и се наведе над една леха. — Опитай. Никога не си вкусвал подобно нещо.

— И друг път съм ял домати.

— Но не и от моите. По-добри няма никъде.

Всъщност Нико много пъти бе опитвал доматите на баща си, но реши да не проявява неуважение. Наведе се, откъсна един и отхапа.

— Наистина няма по-добри.

Огромна сянка се плъзна над лехите, сянка като от реещ се в небето лешояд. Тримата вдигнаха глави и Крим присви очи.

— Какво беше това, по дяволите?

Беше гигантски военен кораб — прекосяваше пространството между тях и огледалото и запречваше светлината.

— Това е боен кораб на зевесетата. Видях ги, когато нападнаха Ураганово депо…

Сякаш за да подчертае думите му, страховитият черен контур изстреля поредица залпове срещу сияещото огледало. Снарядите разцъфваха като зловещи цветя върху отражателното покритие и хвърляха святкащи рикошети във всички посоки. Закотвящият кабел се скъса и повреденият отражател се понесе встрани, въртеше се като подмятана от вятъра салфетка. Куполът на парника потъна в сянка, озаряван единствено от далечните звезди и от отблясъците на повреденото огледало.

Зазвучаха тревожните сигнали на алармите.

— Сложете си кислородни маски! — извика Марла. — Всички да си облекат скафандри…

Думите й бяха прекъснати от съобщение на ЗВС, предавано по вътрешната уредба:

— Говори адмирал Лев Стромо от Земните въоръжени сили. По заповед на крал Питър това съоръжение се конфискува от Теранския ханзейски съюз за целите и ползите на войната и за защита на човечеството.

— О, я върви на майната си! — изръмжа Крим.

— Скитниците се обявени за враждебна страна — продължи гласът на Стромо. — Следователно всички обитатели на това съоръжение ще бъдат взети в плен. Нашите кораби са готови да приемат капитулацията ви. Всяка съпротива ще бъде сметната за повод за незабавно и пълно унищожение.

Облечени в скафандри земеделски работници се стичаха към обозначените пунктове за сбор, както го бяха правили на ученията, но парниковият комплекс вече бе обкръжен от многобройни земни кораби. Бяха в капан.

Аварийните светлини хвърляха причудливи сенки върху растенията, воят на алармите подсилваше царящата суматоха. Без светлината на огледалото температурата в парника започна бързо да спада. Тъй като нямаха постоянни въоръжени сили, скитниците разчитаха на потайно съществуване и бързо евакуиране с корабите.

В открито неподчинение на заповедта на генерала един малък товарен кораб започна да набира скорост, отдалечаваше се от сателита със складове за хранителни припаси.

— Ще им отвлека вниманието, докато останалите се измъкнат! Всички да започнат незабавна евакуация!

— Това е Шелби. Какво е намислил този идиот?

Товарният кораб беше като матадор, който дразни бик.

Шелби изстреля една миниатюрна ракета право срещу водещата манта.

Нико и родителите му се завтекоха към най-близката аварийна станция, измъкнаха маски и ги пристегнаха плътно върху носовете и устите си. Крим замърмори през маската:

— Дори да успее да ги задържи за повече от няколко жалки наносекунди, никой от евакуационните ни кораби не е в състояние да надбяга корабите на зевесетата.

Верен на думата си, адмирал Стромо отвърна с убийствен огън. Два язерни лъча бликнаха от мантата, затрептяха върху корпуса на малкия кораб и го разцепиха.

— Шелби! — продължаваше да нарежда Крим; жена му изхлипа. — Този човек не заслужава дори да бъде рециклиран. Само ни влоши положението.

Ник улови майка си за ръката.

— Да не забравяме „Водолей“. Няма да поеме много хора, но все пак…

Марла втренчи настойчив поглед в сина си.