Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Не такъв ред цареше в селището на свободните заселници, въпреки че и там бяха използвани полуготови конструкции. Доброволците, приели предложението на Ханзата за свободна земя и безплатна помощ, бяха пристигнали тук през кликиските портали, за да започнат живота си отначало.

Но ето че сега им предстоеше да съжителстват със затворници. Първата група скитници от Ураганово депо бяха вдигнали собствен лагер в покрайнините на колонията. Привидно временно селище, лагерът на скитниците, състоящ се от палатки и навеси, приличаше на панаир. Гербове, знамена на кланове и цветни завеси обозначаваха местата, където се бяха разположили отделните родове, макар и да бяха в плен.

А ето, че сега тя водеше още по-голяма група, за да се присъедини към първата.

Докато разтоварваха военнопленниците, Тасия остана на мостика. Нямаше охрана, нито строги правила, заповедта й бе просто да ги пуснат на планетата. На Ларо не съществуваха огради, нито вечерен час, но те са излишни, след като не можеш да избягаш никъде.

Ядосани и разтревожени, новопристигналите се скупчиха под розово-лилавото небе на Ларо — не смееха да се отдалечат от металните кораби — и зачакаха някой да им каже какво да правят. Тасия не можеше да отлага повече. Изпъна униформата си и слезе долу с ЕА, за да се обърне към групата. Дължеше им го, както и на себе си. Трябваше да ги погледне в очите… дори ако това изобщо ней се нравеше.

Адмирал Уилис я бе предупредила да не се сближава с пленниците.

— Не искам да те намерят с прерязано гърло само защото скитниците подлагат на съмнение избора ти в живота.

— Те не са такива — възрази Тасия, но по-скоро подтиквана от надеждата. Живееше отделена от клановете от осем години, откакто бе постъпила в Земните въоръжени сили.

Като се мъчеше да прикрие неспокойствието си, тя излезе на площадката. Тълпата се извърна към нея. С късо подстриганата си коса и стегнатата си униформа Тасия не се отличаваше от останалите офицери. Едва ли някой щеше да познае, че е израсла сред скитниците, а и тя нямаше никакво намерение да се издава сама.

Въпреки че на корабите бяха раздали на пленниците работни комбинезони, повечето от тях продължаваха да носят парцаливите си дрехи с бродирани знаци на клановете върху джобовете. Тасия не можеше да ги вини.

Затворниците се оглеждаха объркано. Един обаче — Тасия позна Крим Тайлар от старите сбирки на клановете — все току хвърляше погледи към нея, сякаш се опитваше да си спомни нещо. За миг вниманието му привлече и ЕА. Тасия го гледаше мълчаливо, но нямаше никакво намерение да се издава сама.

— Приличаш ми на Тамблиновите — изхъмка той.

— Тасия Тамблин, дъщеря на Брам.

— Така си и мислех. — Тайлар се намръщи. — Отиде при зевесетата, след като разрушиха Синята небесна мина.

— Отидох при тях, за да се бия с хидрогите.

— Да бе, виждам. — Той я погледна подигравателно. — Какво ли ще кажат за това чичовците ти? Сигурно ужасно ще се гордеят.

Сарказмът му я засегна дълбоко, но тя дори не трепна.

— Не съм имала възможност да се срещна с тях. Пък и едва ли ще ми дадат отпуска, за да посещавам селища на скитниците.

— А може и да го направят… след като монтират на кораба ти едно хубавичко проследяващо устройство. Ти ли ги насочи към Ураганово депо, Рандеву и нашите парници?

Очите й блеснаха ядно.

— Никога не бих направила такова нещо.

Марла Чан се изправи до мъжа си.

— Ти участва ли в нападението срещу Рандеву? Беше ли на някой от корабите, които атакуваха Ххренни?

— Не одобрявам провежданата политика и не съм участвала в нито една от акциите срещу скитниците. Моите преки началници ме отстраниха от командването. Приех това назначение, за да мога да помогна на пленниците. Това е най-доброто, което мога да направя.

Крим Тайлар подсмръкна.

— Е, би могла и да отмъкнеш кораб и да избягаш. Всеки скитник знае как да го направи.

— И тогава как бих помогнала на всички тук? Как ще се бия с хидрогите? Надявам се все някога Голямата гъска да осъзнае грешката си…

— Да бе, след като ни изтребят до крак!

Останалите пленници бяха започнали да роптаят. Тасия размърда рамене и повиши глас:

— Аз не съм ваш враг. Ще се опитам да направя всичко по силите си, за да не изпитвате лишения тук, на Ларо. Зная, че искам прекалено много, но ако познавате баща ми, братята ми и чичовците ми, ще ми дадете шанс.

— Не че имаме друга възможност де — отвърна Тайлар и погледна многозначително униформата и пагоните й.