Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Джора’х се усмихна и се надигна да ги поздрави — не искаше гостите му да се досетят, че нещо не е наред. Късата му, но гъста брада се движеше като по свой ритъм. Той разпери ръце:

— Крал Питър от Теранския ханзейски съюз, за мен е радост и чест да ви приема. Ако ми позволите, ще отбележа, че не биваше да си правите труда да изминавате толкова дълъг път само за да ме видите.

Базил пристъпи напред още преди кралят да заговори.

— Това е повече от визита на добра воля, императоре. В тези опасни времена тя е жизненоважна за военния съюз и приятелските връзки между хората и илдирийците.

— Съгласен съм… — отвърна малко притеснено Джора’х. — Но аз говорех с краля.

Базил едва скри обидата си.

— Можете да се обръщате направо към мен, маг-императоре. Аз съм председателят Венцеслас…

— Ах, да, помня ви от предното посещение по време на хидрогската война, когато посланикът на хидрогите уби предишния ви крал. — Джора’х погледна Питър с нескрита симпатия. Изобщо не можеше да разбере странната традиция, по която се сменяха човешките крале. Дали старият Фредерик бе баща на този, както Сайрок’х бе негов баща? Реши, че ще е най-добре да отговори предпазливо.

— Крал Питър, моите съболезнования за загубата на вашия предшественик. Разбирам каква емоционална буря сте преживели.

Питър кимна неловко и двамата с председателя се спогледаха.

Бащата на Джора’х бе смятал хората за безполезни, склонни към прояви на безсмислена агресия и разрушение същества. Вярно, недоразвитите човеци бяха прибързани, алчни, нечестни — но въпреки това бяха съюзници във войната срещу хидрогите. Каквото и да си бе мислил старият Сайрок’х, хората вероятно не бяха чак толкова безполезни. Можеха да бъдат истински другари по оръжие, вместо да са само пионки върху дъската. Джора’х дори изпитваше известно състрадание към тях заради зелената жрица Нира — жената, която бе обичал истински…

Премигна учудено, едва сега забелязал, че кралицата държи саксия с някакво растение, и неволно й се залюбува. Спомни си младата красива Нира, също от Терок, и как се бе появила в тронната зала по сходен начин, с фиданка в ръце. Но сега онази фиданка бе изсъхнала, изгорена, унищожена от същия пожар, който вероятно бе убил и Нира. „Само лъжи… лъжите на баща ми…“

Пренебрегна ритуала и насочи вниманието си към кралицата.

— А вие сте Естара, дъщеря на Терок.

Тя се поклони, лъскавата й рокля прошумоля, след това протегна саксията.

— Ваше величество, помните ли световните дървета от моя свят? Казаха ми, че другите тук са умрели.

Той не откъсваше поглед от нея.

— Брат ви Рейналд ми беше приятел, а зелената жрица Нира Кали ми бе особено близка. Когато най-сетне посетих Терок, се убедих с очите си, че чудесата на световната гора наистина съществуват.

След което кимна и Язра’х пристъпи напред, за да поеме подаръка. Джора’х нареди да го поставят на подложката на трона му, за да може да се любува на деликатните му листенца.

— Приемам с благодарност вашия подарък. Останалите дръвчета загинаха в огъня, но това ще ми напомня за отминали, по-приятни времена.

В тъмните очи на Естара се четеше радост.

— Чудесно е, че си спомняте толкова много неща за нас.

Джора’х й се усмихна топло. Как би могъл да забрави, след като беше трогнат от зелената жрица и нейните разкази? Като престолонаследник, бе имал безброй любовници, беше станал баща на огромна челяд, беше се обвързал с различни илдирийски родове — но нито една от жените му не можеше да се сравнява с Нира.

Кралицата изглеждаше малко смутена от втренчения му поглед. Протегна ръка към Питър и Джора’х забеляза блясъка в очите й, който му подсказа, че двамата споделят истинска любов. Вероятно такава, каквато изпитваше той към Нира.

— Хидрогите нанесоха ужасни опустошения на световната гора — тъжно каза Естара. — Убиха и двамата ми братя… а сестрите ми сега са там и се опитват да помогнат.

— Дълбоко съжалявам. „За много неща“.

Нови тайни, нови лъжливи истории. Хората знаеха само част от истината. Баща му беше задвижил многобройни планове, беше създал съюзи, които лесно можеха да доведат до унищожаването на Земята и на стотиците й колонии. И като маг-император, за Джора’х първостепенен дълг бе да съхрани целостта на империята. Когато Осира’х най-сетне му доведеше хидрогите — ако оцелееше в това премеждие, — каква сделка щеше да е принуден да сключи с тях? Колко още жертви трябваше да понесат илдирийците? Дали и хората щеше да трябва да плащат?