Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

След като приключи, губернаторът засия от задоволство, въпреки че изглеждаше изморен.

Държан настрана от тази телепатична борба, Зан’нх не можа да долови какво е направил чичо му, но усещаше как хората му се отдалечават от него, сякаш пропадат в бездънна яма. Връзката им с ума му ставаше все по-неясна и замъглена… изгубена в бурята от покварени мисли.

Изведнъж се почувства сам и изолиран. Опита се да запази самообладание и да скрие тревогата си, но не знаеше колко още ще може да понася всичко това. Въздъхна и насочи мислите си към великия адар Кори’нх и мага-император.

„Ще издържа дотогава, докато е необходимо“.

Руса’х му се усмихваше с доволна самоувереност.

— Сега те са мои, целият екипаж на двата бойни лайнера, както и командирите. Преминаха на моя страна веднага щом им показах това, което доскоро бе скривано от тях. Сега мислят като мен и вярват във всичко, което им казвам. Един по един ще завзема и останалите лайнери. Колкото повече са последователите ми, толкова по-лесно се работи с тизма.

— На мен не даде шайинг. — Зан’нх вирна брадичка. — Да не се боиш, че съм твърде силен?

— Както вече казах, кръвното родство прави връзките ти с тизма по-силни. За разлика от тях, ти ще трябва да започнеш да мислиш като мен по своя воля. И това ще стане, след като видиш какво правя и как го правя.

„Ще издържа дотогава, докато е необходимо“.

Повтаряше тези думи като мантра.

Руса’х въздъхна доволно и се облегна в какавидения трон.

— Извикайте компаньонките. Чака ни още работа.

Още щом видя зарадваното лице на кралицата при пристигането им на Илдира, Питър забрави всички свои грижи и дори омразата си към председателя, който стоеше до него.

Гледаха изумено кристалните сгради, които хвърляха ослепителни разноцветни отражения. Въздухът на космодрума бе изпълнен с ухания, синтезирани за малко по-различни носови рецептори.

Притиснала саксията с фиданката към гърдите си, Естара се обърна към Питър със светнало лице.

— Виждала съм великите световни дървета на Терок и дворцовия комплекс на Земята, но нищо не може да се сравни с това! Рейналд ми е разказвал неведнъж за посещенията си на Илдира. Вече имам съвсем различни критерии за чудесата на света.

Питър се разсмя. Пратениците на мага-император вече ги очакваха.

Точно пред тях се издигаше великолепният Призматичен палат, съставен от полусфери, елипсоиди, кули, тераси и извити мостове. Слънцата в небето сияеха като прожектори от всички посоки, излъчваха светлина в различни цветове и прогонваха всички сенки.

Към тях се приближи неголяма група свещеници-философи, придружени от чиновници и благородници. Красиви куртизанки с гладки лица и гъвкави тела, покрити с менящи се татуировки и намазани със светлоотразителен крем, стояха подредени като дарове.

Базил се спусна по стълбичката на кораба покрай натруфените кралски гвардейци и сребърни барети. Дори не се огледа. Питър се зачуди дали председателят изобщо забелязва къде е, или е погълнат единствено от своите проблеми.

Ала миг по-късно Базил видя дръвчето в ръцете на Естара и се навъси.

— Това пък откъде се взе?

— Подарък за мага-император. Една от фиданките, които донесох от Терок.

Преди председателят да даде воля на гневните думи, които клокочеха в гърлото му, Питър се намеси с фалшива усмивка:

— Базил, фиданките принадлежат на кралицата и тя може да прави с тях каквото си иска. Този подарък ще припомни на мага-император за приятелството му с Рейналд. Помисли си за дипломатическата полза, която можем да извлечем.

Базил се престори, че няма време за спорове, и кимна отсечено на илдирийския търговски министър.

— Аз съм председателят Венцеслас от Теранския ханзейски съюз, придружаван от крал Питър и кралица Естара.

Министърът отвърна с илдирийски поздрав — опря юмрук в гърдите си и после вдигна ръце. За неудоволствие на Базил, изглежда, бе съсредоточил цялото си уважение върху крал Питър.

— За нас е голяма чест да приемем краля и кралицата на хората и техния придружител.

Венцеслас трепна от тази очевидна проява на неуважение и кралят едва прикри усмивката си, улови Естара за ръка и двамата поеха напред. Кралицата притискаше саксията към гърдите си.

Призматичният палат се издигаше върху хълм, от който извираха седем потока — стичаха се надолу като спици на колело. В далечината се виждаха тълпи поклонници, които бавно се катереха по стълбите нагоре.